И той пак се обърна към Белнап и го попита как би приел като теория самоубийството, понеже писмата на Робърта издавали склонност към меланхолия, която лесно би могла да доведе до мисъл за самоубийство. И не биха ли могли да кажат, че като излязла на езерото с Клайд и го умолявала да се ожени за нея, а той отказал, тя се хвърлила във водата. А той бил твърде потресен и душевно покрусен, за да я спаси.
— А какво ще правим със собствената му версия, че вятърът му отнесъл шапката и като се мъчел да я хване, преобърнал лодката? — възрази Белнап по такъв начин, сякаш Клайд не беше там.
— Е да, и това е съвсем вярно, но не бихме ли могли да кажем, може би, че понеже се чувствал нравствено отговорен за нейното състояние, което от своя страна станало причина тя да свърши с живота, той не искал да признае истината за нейното самоубийство.
При тези думи Клайд трепна, но и двамата дори не го забелязаха. Те говореха така, като че ли го нямаше или той не можеше да има мнение по въпроса — поведение, което го изуми, но в никой случай не го подтикна да протестира, понеже се чувстваше така безпомощен.
— Ами записването под чуждо име в ханчетата! Двете шапки… дрехите… куфарчето му? — отривисто настояваше Белнап с тон, който подсказа на Клайд колко сериозно смята той положението му.
— Е, каквато теория и да предложим, тия неща все ще трябва да се обяснят по някакъв начин — отвърна Джефсън колебливо. — Не можем да прибегнем до истинската история за неговите кроежи… без да се позовем на невменяемост поне доколкото го виждам аз. А не прибегнем ли до нея, каквото и да правим, все ще се натъкваме на уликите.
Той вдигна уморено ръце, сякаш искаше да каже: „Бога ми, не зная как да постъпя!“
— Обаче като имаме предвид всичко това — настояваше Белнап — и отказът му да се ожени за нея след обещанията, за които се говори в нейните писма… ами че това ще действа против него, така че ще настрои обществото още повече срещу него. Не, това не става — заключи той. — Ще трябва да измислим нещо, което да събуди някакво съчувствие към него.
И след това пак се обърна към Клайд, като че ли изобщо не бяха водили този разговор. И му отправи поглед, в който се четеше: „И ти ако не си трудна задача!“
Тогава Джефсън забеляза:
— А, да, тоя костюм, дето сте го хвърлили в езерото близо до вилата на Кранстън… опишете ми колкото можете по-точно мястото, където сте го хвърлили… колко е далече от къщата?
Той зачака, докато Клайд неуверено се мъчеше да си припомни разните подробности за часа и мястото, доколкото можеше да си го представи.
— Ако можех да отида там, сигурно лесно щях да го намеря.
— Да, зная, но няма да ви пуснат да отидете там, без да дойде и Мейсън — отговори той. — А може да не ви пуснат и с него. Сега сте в затвора и никой не може да ви изведе без разрешението на щатските власти, разбирате? Но ние трябва да намерим тоя костюм. — Тогава той се обърна към Белнап и му каза със снишен глас: — Трябва да го намерим, да го почистим и да го представим с обяснението, че е бил изпратен за чистене от самия него… че не е бил скрит, разбирате ли?
— Да, трябва — рече нехайно Белнап, а Клайд стоеше и слушаше с любопитство, малко изумен от тези откровени планове за хитруване и измами в негова полза.
— А сега за тоя фотоапарат, дето паднал в езерото… трябва да се помъчим да го намерим и него. Мисля си, че Мейсън може да знае за него или да подозира, че е там. Във всеки случай извънредно важно е да го намерим, преди да го е намерил той. Смятате ли, че лодката се е преобърнала около това място, където бяха забили кол, когато ви водиха там?
— Да, господин Джефсън.
— Добре, трябва да видим дали ще можем да го намерим — продължи адвокатът, като се обърна към Белнап. — Не бива да допуснем, стига да можем, той да изскочи при разглеждане на делото. Защото без апарата ще трябва да се кълнат, че Грифитс я е ударил с тоя триножник или нещо друго, което не е вярно, и там ще можем да им сложим крак.
— Да, и това е вярно — отвърна Белнап.
— А сега за тоя куфар, дето е у Мейсън. И той е нещо, което още не съм видял, но ще го видя утре. Как сложихте костюма в куфара, когато излязохте от водата: така, както си е бил мокър?
— Не, господине, първо го изстисках. Сетне го изсуших, колкото можах. А после го увих в хартията, в която бе нашият обед, сложих борови игли отдолу в куфара и отгоре върху дрехите.
— Тъй че, доколкото знаете, вътре не е имало мокри петна, след като извадихте костюма?
— Мисля, че не е имало, господине.
— Но не сте сигурен?
— Като ме питате сега, не съм съвсем сигурен… не, господин Джефсън.
— Добре, ще го видя сам утре. А сега за тия белези по лицето й: вие не сте признали никому тук или където да било, че изобщо сте я ударили?
— Не, господине.
— А белегът на темето е останал от лодката, както твърдите?
— Да, господине.
— Но за другите мислите, че може да са от удара с апарата?
— Да, господине. Така предполагам.
