Както Клайд можеше да схване, Джефсън не се страхуваше или може би не беше достатъчно чувствителен, за да се въздържи да предложи каквато да е идея или хитрост, която според него би могла да отвори вратичка за избавление. Но Клайд съвсем не се зарадва на това внушение — той направо бе възмутен. Колко срамно би било по отношение на Робърта, при нейния характер, да се опита да използва подобна лъжа! Той не можеше и не искаше да прибегне до подобна измама, затова отговори:
— Не, господине. Никога не съм чувал да е ходила с някой друг. Всъщност аз зная, че не е.
— Прекрасно! Това приключва този въпрос — отсече Джефсън. — От нейните писма бях заключил, че това, което казвате, е истина. И все пак ние трябва да знаем всички факти. Положението би се променило коренно, ако бе имало някой друг.
В този момент Клайд не можа да разбере напълно дали адвокатът се мъчи да му подчертае стойността на тази идея, или не, но въпреки всичко реши, че не е хубаво дори да мисли за подобно нещо. И пак си мислеше: „Дано този човек сполучи да измисли истинска защита за мен! Изглежда тъй хитър!“
— Добре тогава — продължи Джефсън със същия съсредоточен, изпитателен тон, лишен, както се струваше на Клайд, от каквото да било чувство или съжаление, — ето още едно нещо, което искам да ви попитам. През цялото време, когато сте я познавали, било преди вашата близост или след това, писала ли ви е някога някакви злобни или саркастични писма, да е искала нещо от вас, да ви е заплашвала?
— Не, господине, не мога да кажа, че е писала — отговори Клайд, — всъщност сигурен съм, че не е. Не, господине. С изключение на тия няколко последни писма… най-последното.
— А вие, предполагам, никога не сте й писали?
— Не, господине, никога не съм й писал писма.
— Защо?
— Ами… тя беше при мен там, във фабриката. Освен това, накрая, когато си отиде при родителите, беше ме страх.
— Разбирам.
В същото време, както Клайд продължи да изтъква, и то съвършено честно, тя могла понякога да се държи съвсем не благо — фактически умеела да бъде много решителна и дори упорита. Не обърнала никакво внимание на неговите увещания, че като го кара да се ожени за нея, ще провали бъдещето му в обществото и във всяко друго отношение и това въпреки готовността му да работи и да й плаща издръжка — държане, което, както той го описа сега, било причина за всичките беди докато госпожица Финчли (и тук в гласа му се промъкна нотка на благоговение и възторг, която Джефсън не закъсня да забележи) била готова да направи за него всичко.
— Значи, вие наистина сте обичали много тая госпожица Финчли?
— Да, господине.
— И не сте могли вече да мислите за Робърта, след като сте се запознали с госпожица Финчли?
— Не можех, господин Джефсън.
— Разбирам — рече адвокатът и сериозно поклати глава, като си мислеше в същото време колко безполезно и дори опасно би могло да бъде, ако се кажеше това на съдебните заседатели. А след това си помисли, че навярно най-добре ще е да възприемат последното предложение на Белнап, да възприемат обичайната за това време съдебна практика и поддържат, че в случая е имало невменяемост или нервно разстройство, предизвикано от ужасното положение, в което обвиняемият си е въобразявал, че се намира. Но въпреки това продължи: — Вие казвате, че нещо ви станало, когато сте били там в лодката с нея в последния ден, че всъщност не сте знаели какво вършите в момента, когато сте я ударили?
— Да, господине, това е така.
И Клайд започна да обяснява още веднъж какво точно е било състоянието му тогава.
— Добре, добре, вярвам ви — отговори Джефсън, сякаш повярвал думите на Клайд, при все че в действителност не можеше да си го представи. — Но вие знаете, разбира се, че като имат предвид всички други обстоятелства, никои съдебни заседатели няма да повярват в това нещо — заяви той. — Има твърде много подробности, които ще трябва да се обяснят, а ние нямаме особена възможност да ги обясним при сегашното положение. Не ми е много ясно — заговори той на Белнап. — Тия две шапки, това куфарче… освен ако поддържаме невменяемост или нещо подобно. Знаете ли да е имало някога във вашето семейство случай на лудост? — обърна се той отново към Клайд.
— Не, господине, поне аз не зная.
— Някой вуйчо или братовчед, или дядо, който да е имал припадъци или някакви чудатости, или нещо подобно?
— Не, никога не съм чувал, господин Джефсън.
— А богатите ви роднини там в Ликъргъс… предполагам, на тях няма да им се хареса твърде много, ако изляза и се опитам да докажа подобно нещо?
— Страх ме е, че няма да им хареса, господине — отговори Клайд, като си мислеше за Гилбърт.
— Добре, чакайте да видя — продължи след миг Джефсън. — Това усложнява работата. Не виждам обаче нищо друго по-сигурно.
