— Добре, тогава ето как я виждам аз тая работа — каза Джефсън, като се обърна пак към Белнап. — Смятам, че когато му дойде времето, можем спокойно да заявим, че тези белези изобщо не са от него, разбирате ли? Те са от канджите и от прътите, с които са шарили там по дъното, когато са се мъчили да я намерят. Поне можем да се опитаме. А ако не са от канджите и прътите — добави той доста мрачно и сухо, — положително може да са от превозването на трупа от езерото до тая гара и оттам с влака дотук.
— Да, струва ми се, че Мейсън ще види доста зор да докаже, че не са от това — съгласи се Белнап.
— А колкото за триножника, е, по-добре ще е да изровим трупа и да направим свои измервания, и да премерим колко дебел е бордът на лодката, тъй че да не му е много лесно на Мейсън да се възползва от триножника, макар да го е намерил. — Очите на господин Джефсън силно се присвиха и станаха много бистри и много сини, когато каза тава. В главата и издълженото тяло той приличаше на пор. И на Клайд, който бе наблюдавал и слушал всичко това със страхопочитание, се стори, че този, по-младият мъж, е човекът, който би могъл да му помогне. Беше тъй хитър и практичен, тъй прям, студен и равнодушен и въпреки това вдъхваше доверие, досущ като някоя неподдаваща се на управление машина, която произвежда енергия.
И когато най-после двамата адвокати тръгнаха да си вървят, Клайд съжаляваше. Защото, докато бяха близо до него, правеха планове и крояха как да го избавят, той се чувстваше много по-сигурен, по-силен, изпитваше по-голяма надежда, по-голяма увереност, че може би в някой бъден ден ще бъде свободен.
Подир всичко това обаче в крайна сметка бе решено, че може би най-лесната и най-сигурна защита, на която биха могли да се осланят, при положение че семейство Грифитс от Ликъргъс би се съгласило, трябваше да се изгради върху невменяемост или „мозъчна буря“ — временно умопомрачение, дължащо се на любовта и илюзията за величие, породена у Клайд от Сондра Финчли, и заплахата Робърта да провали всичките му мечти и планове. Но след като се посъветваха с Качумън и Дара Брукхарт в Ликъргъс, а те на свой ред отнесоха въпроса до Самюъл и Гилбърт Грифитс, беше решено, че това не е подходящо. Защото, за да се установи невменяемостта или „мозъчната буря“, ще трябват предварителни доказателства или свидетелски показания в смисъл, че Клайд никога не се е отличавал със здрав разум, че е бил неуравновесен цял живот, и някои частни примери, които да потвърдят неговите чудатости; ще трябва роднини (в това число може би и самото семейство Грифитс от Ликъргъс) да дадат клетвени показания в този дух — цяла редица доказателства, които очевидно ще наложат на мнозина явно да мамят и лъжесвидетелстват, а също ще хвърлят сянка върху кръвта и умствените способности на рода Грифитс, което бе достатъчно да противопостави и Самюел, и Гилбърт до такава степен, че те категорично отхвърлиха този план. Така Брукхарт се видя принуден да съобщи на Белнап, че трябва да се откажат от такова обосноваване на защитата.
При това положение, щат не щат, Белнап и Джефсън трябваше пак да седнат да разсъждават. Защото всякаква друга защита, за каквато можеха да се сетят, сега им се виждаше съвършено безнадеждна.
— Искам да ви кажа едно нещо — забеляза упоритият Джефсън, след като прелисти още веднъж писмата и на Робърта, и на Сондра. — Писмата от тая Олдън са най-трудното, с което ще трябва да се справяме. От тях всеки съдебен заседател може да заплаче, ако ги четат както трябва, а пък дадат ли гласност на писмата от онази другата девойка, това ще е направо край. По-добре ще е, смятам, ако не споменаваме нейните писма изобщо, освен ако го направи Мейсън. Това само ще накара хората да помислят, че Клайд Грифитс е убил тая Олдън, за да се отърве от нея. За Мейсън не би могло да има нищо по-хубаво, както ми се струва.
И Белнап от сърце се съгласи с него.
Същевременно някакъв план трябваше да бъде съставен незабавно. И тъй, след разните им съвещания, Джефсън, който виждаше голяма възможност за себе си да се прояви в това дело, най-сетне стигна до заключението, че най-сигурната възможна защита — защита, на която няма да противоречат подозрителните и най-странни постъпки на самия Клайд, — ще бъде, че той никога не е замислял убийство. Наопаки, понеже е морален, ако не и физически страхливец, както го подсказва собственият му разказ, изпаднал в ужас, че може да бъде изложен и пропъден от Ликъргъс и от сърцето на Сондра, и тъй като още не бил казал на Робърта за Сондра, с мисълта, че като узнае за тази негова голяма любов (към Сондра), Робърта може да поиска да се отърве от него, набързо и без да има нищо по-лошо наум, решил да убеди Робърта да дойде с него до кой да е близък курорт, не непременно на езерото Грас или на Голямата чапла, за да й разкаже всичко това и така да спечели свободата си, разбира се, като й предложи все пак да й плаща издръжка, доколкото му позволяват силите, през много трудния за нея период.
