Съдията Объруолцър, който се отличаваше с трезви и нравствени съждения, бавен, педантичен човек, склонен да предпочете винаги общоприетия начин на действия, беше готов да се съгласи. И след пет дни, в течение на които само от време на време повърхностно размишляваше по въпроса, реши да отхвърли искането на защитата. Ако не бил прав, имало апелативно отделение, към което могли да се обърнат. След като насрочи делото за петнадесети октомври (предостатъчен срок, както той отсъди, за да се подготви защитата), Объруолцър се оттегли за остатъка от лятото във вилата си край езерото на Синята планина, където, в случай че срещнат някакви заплетени или неразрешими на самото място юридически усложнения, и обвинението, и защитата ще могат да го намерят и да се възползват от личното му внимание.
Но когато делото бе поето от господа Белнап и Джефсън, Мейсън сметна за препоръчително да удвои усилията си да осигури, доколкото бе възможно, осъждането на Клайд. Беше го страх от младия Джефсън толкова, колкото и от Белнап. И по тази причина взе със себе си Бъртън Бърли и Ърл Нюком и посети за втори път Ликъргъс, където между другото успя да открие: 1) къде Клайд си е купил фотоапарата; 2) че три дни преди заминаването за Голямата чапла той казал на госпожа Пейтън, че смята да вземе апарата със себе си и трябвало да купи за него филми; 3) че в града има галантерист на име Орни Шорт, който добре познавал Клайд, и че само преди четири месеца Клайд се обърнал към него за съвет във връзка с бременната жена на някакъв фабричен работник, а също (това той казал много поверително на Бъртън Бърли, който бе намерил апарата), че препоръчал на Клайд някой си доктор Глен близо до Гловърсвил; 4) самият доктор Глен, когато го намериха и му показаха снимки на Клайд и Робърта, можа да познае Робърта, но не и Клайд, и да опише душевното състояние, в което бе дошла при него, както и историята, която му разказала — история, която в никой случай не излагала било Клайд, било самата нея и която по тази причина Мейсън реши поне засега да остави настрана.
И 5) благодарение на същите напрегнати усилия изплува и търговецът на шапки в Ютика, продал шапката на Клайд. Понеже Бъртън Бърли даде интервю в Ютика и снимката му бе напечатана заедно със снимката на Клайд, търговецът, когато случайно я видя и си спомни Клайд, веднага побърза да влезе във връзка с Мейсън, в резултат на което Мейсън отнесе неговите показания, надлежно преписани на машина и нотариално заверени.
Освен това девойката, която бе пътувала с парахода „Лебед“ и бе забелязала Клайд, писа на Мейсън, че си го спомня и че е бил със сламена шапка, а също, че е слязъл от парахода в Шарон — показание, което най-пълно потвърждаваше думите на капитана на парахода и накара Мейсън да си помисли, че провидението или съдбата е благосклонна към него. Най-после, но и най-важно за него, дойде съобщение от една жена, живееща в Бедфорд, щата Пенсилвания, която заявяваше, че седмицата от трети до десети юни тя и съпругът й били на палатка на източния бряг на Голямата чапла, близо до южния край на езерото. И когато плавали с лодка на осми юни следобед, към шест часа, тя чула вик на жена или момиче в бедствено положение — жаловит, тъжен вик. Той едва се чувал и като че ли идвал от другата страна на острова, югозападно от залива, където те ловели риба.
Мейсън възнамеряваше сега да запази пълно мълчание относно това съобщение, както за апарата и филмите, и данните за престъплението в Канзас сити колкото може по-дълго преди делото или до самото дело, когато защитата не ще може да се опита нито да ги опровергае, нито да ги смекчи.
Колкото за Белнап и Джефсън, те не виждаха какво друго биха могли да правят, освен да набиват в главата на Клайд как да отрича всецяло своята виновност, като се позовава на душевен прелом, настъпил с пристигането му на езеро Грас, и да обяснява въпросите за двете шапки и куфарчето. Наистина открит стоеше още и въпросът за костюма, захвърлен в езерото близо до вилата на Кранстън, но след доста усилия от страна на безгрижен наглед рибар, който влачеше въдицата си по дъното, дрехите бяха извадени, почистени и изгладени и сега висяха в заключен шкаф в кантората на Белнап и Джефсън. Тревожеше ги още и апаратът на дъното на Голямата чапла, търсен, но ненамерен от тях — обстоятелство, което доведе Джефсън до заключението, че трябва да е в ръцете на Мейсън, а това го накара да реши, че прокурорът ще го спомене при пръв удобен случай в съда. Но за това, че Клайд я е ударил с него, дори случайно — е, за това бе решено поне засега да се отрича, при все че след изравянето на трупа на Робърта в Билц бе установено, че белезите по лицето й след толкова време съответстваха до известна степен на размерите и формата на апарата.
