Ето така очите и умът й автоматически избираха най-съществените редове. А след това все тъй бързо ги препрочитаха.
Клайд, нейният син! И съвсем неотдавна… не, преди повече от месец… (и те малко се тревожеха за това, тя и Ейса, защото той не беше…) осми юли! А сега е единадесети август! Значи, да! Не, не е нейният син! Невъзможно! Клайд — убиец на момиче, което било негова възлюбена! Но той не е такъв! Беше й писал как напредва… началник на отделение, с бъдеще. Но нищо за никакво момиче. И ето сега! Добре, ами убитото момиченце тук, в Канзас сити? Боже милостиви! А тези Грифитс от Ликъргъс, братът на мъжа й, да знаят и да не им пишат! Срам, отвращение несъмнено. Безразличие. Не, не е така, той е взел двама адвокати. Но какъв ужас! Ейса! Другите й деца! Какво ли ще пишат вестниците! Тази мисия! Ще трябва да се откажат от нея и да отидат пак някъде другаде. Но дали той е виновен, или не е? Тя трябва да знае това, преди да съди и да мисли. В този вестник е казано, че не се признава за виновен. Ах, този гнусен хотел в Канзас сити с неговата суетност и външен блясък! Покварените други момчета! Тези две години, дето е скитал ту тук, ту там, без да й пише, минавайки за Хари Тенет, Какво е правил? На какво се е учил?
Тя стоеше, изпълнена с тези неизмерими страдания и ужас, от които никаква вяра в откровението и утехата на истините божии, в милостта и спасението, които бе винаги прогласявала, не можеха да я запазят в момента. Нейното момче! Нейният Клайд. В затвора, обвинен в убийство! Трябва да му телеграфира! Трябва да му пише! Може би трябва да отиде? Но откъде да вземе пари! Какво ще прави, когато стигне там? Откъде да вземе смелост… вяра, да го понесе. И все пак нито Ейса, нито Франк и Джулия трябва да узнаят. Ейса с неговата борческа и все пак някак изнурена от грижи вяра, слабо зрение и линеещо тяло. И трябва ли Франк и Джулия, за които животът тепърва започва, да бъдат натоварени с това бреме? Да бъдат белязани?
Боже милостиви! Няма ли да имат край теглата и?
Госпожа Грифитс се обърна, едрите й, захабени от работа ръце леко трепереха и вестникът в тях се тресеше, а Еста, която много съчувстваше на майка си напоследък заради всичко, което бе принудена да понася, стоеше и я гледаше. Понякога имаше толкова уморен вид, а сега да я сполети и това! Да, Еста знаеше, че майка й е най-силната в семейството — тъй права, широкоплещеста, смела — истински кормчия на души по свой собствен опак, непроменлив начин.
— Мамо, просто не смея да го повярвам, че може да е Клайд — бе единственото, което успя да каже Еста. — Това просто не е възможно, нали?
Но госпожа Грифитс все още не можеше да откъсне поглед от това зловещо заглавие, сетне бързо обиколи със сиво-сините си очи стаята. Широкото й лице бе пребледняло и изглеждаше облагородено от огромното напрежение и болка. Нейният грешен, заблуден, без съмнение нещастен син с всичките му безумни мечти да се издигне, да стане нещо бе заплашен от смърт, да бъде екзекутиран на електрическия стол заради престъпление… за убийство! Той е убил човек… една бедна работничка, пишеше във вестника.
— Ш-ш-ш! — пошепна тя и направи знак, като сложи пръст на устните си. — Той — тя посочи Ейса — не трябва да знае още. Първо, трябва да пратим телеграма или да пишем. Може би отговорите ще е добре да получиш ти. Аз ще ти дам парите. Но трябва да седна някъде за минутка. Малко ми е прималяло. Ще поседна тук. Дай ми Библията.
На малката тоалетка лежеше Библия и отпуснала се на крайчеца на простото желязно легло, тя я отвори инстинктивно на третия и четвъртия псалм.
„Господи, колко се умножиха враговете ми!“
„Кога викам, чуй ме, боже на моята правда!“
А след това продължи и прочете наум, дори спокойно наглед, псалми шести, осми, десети, тринадесети, двадесет и трети, деветдесет и първи, докато Еста стоеше до нея, потънала в безмълвно удивление и мъка.
— Ах, мамо, просто не мога да го повярвам! О, то е толкова ужасно!
