Защото, на първо място, те крайно много се съмняваха в Клайд като свидетел. Дали щеше да може, или не, когато разказва как всичко се е случило, да бъде достатъчно категоричен или силен и искрен, за да убеди каквито да било съдебни заседатели, че я е ударил, без да има такова намерение? Защото и да има белези, и да няма, от това щеше да зависи дали съдебните заседатели ще му повярват. И ако не му повярват, че я е ударил случайно, тогава, разбира се, щеше да последва присъдата „виновен“.
И така те се приготвиха да чакат деня на делото, само че не губеха време и събираха, доколкото смееха, доказателства или показания за доброто поведение на Клайд преди, но бяха възпрепятствани до известна степен от факта, че в Ликъргъс, докато си е давал външно вид на образцов младеж, в частния живот държането му е било тъкмо обратното, а в Канзас сити първите му усилия да стъпи на крака бяха завършили с такъв скандал.
Обаче един от най-трудните въпроси във връзка с Клайд и задържането му в затвора тук, както го виждаха Белнап и Джефсън, а и прокурорът, бе фактът, че досега нито един-единствен член от собственото му семейство или от семейството на чичо му не беше направил нещо да се застъпи за него. А той не беше доверил никому освен на Белнап и Джефсън къде са неговите родители. И все пак нямаше ли да е необходимо, ако искаха някак да докажат неговата правота, както си говореха Белнап и Джефсън, майка му или баща му, или поне сестра или брат да се появят на сцената и да кажат добра дума за него? В противен случай нямаше ли да изглежда, че Клайд е черна овца, скитник и нехранимайко и всички, които го познават, нарочно го избягват?
По тази причина при едно съвещание с Дара Брукхарт те запитаха за родителите на Клайд и научиха, че доколкото това засяга семейство Грифитс от Ликъргъс, съществува сериозно възражение против появяването на кой да е член от този западен клон на семейството. Между тях имало дълбока пропаст по отношение на общественото положение и тукашните Грифитс не биха искали никой да се възползва от това. От друга страна, кой знае, като съобщят веднъж на родителите на Клайд и те бъдат открити от жълтата преса, дали няма да бъдат експлоатирани. И Самюъл, и Гилбърт Грифитс, както сега Брукхарт осведоми Белнап, смятали за най-добре, ако Клайд няма нищо против най-близките му сродници да останат в сянка. Всъщност от това поне донякъде щял да зависи размерът на финансовата помощ, оказвана на Клайд.
Клайд споделяше това желание на чичовото си семейство, макар че никой, който говореше с него достатъчно дълго или го чуеше да казва колко му е жал за майка му поради всичко, което се беше случило, не можеше да се съмнява в дълбочината на кръвните и сърдечни чувства, които го свързват с майка му. Самата истина се криеше в това, че сегашното му отношение към майка му бе смесица от страх и срам поради светлината, в която тя вероятно щеше да види неговото премеждие — неговото нравствено, ако не и обществено падение. Дали би искала да повярва скалъпената от Белнап и Джефсън история за душевния му прелом? Но дори независимо от това, като си помислеше тя да дойде сега тук и да го гледа през тази решетка така унизен… да бъде принуден да я гледа в очите и да говори с нея ден след ден! Да се съмнява в неговата невинност, понеже той чувстваше, че дори Белнап и Джефсън, въпреки всичките им планове да го спасят, все още не бяха напълно убедени в непреднамереността на този негов удар. Те не му вярваха напълно и можеше да й го кажат. И дали неговата набожна, богобоязлива, отвращаваща се от всяко престъпление майка би му повярвала повече от тях?
Когато го запитаха пак какво според него би трябвало да се направи по отношение на родителите му, той отговори, че все още надали би могъл да погледне майка си в очите — това с нищо не би помогнало и само би измъчило и двамата.
И за щастие, доколкото можеше да отсъди, очевидно още никаква вест за всичко случило се не бе стигнала до родителите му в Денвър. Поради особените им религиозни и нравствени убеждения никакви светски и порочни всекидневници по принцип не се допускаха в техния дом и мисия. А роднините им от Ликъргъс не бяха имали желание да ги осведомят.
И все пак една вечер, около времето, когато Белнап и Джефсън най-сериозно разискваха отсъствието на неговите родители и не следва ли изобщо нещо да се направи за това, Еста, която известно време след идването на Клайд в Ликъргъс се беше омъжила и живееше в югоизточната част на Денвър, случайно прочете в „Роки маунтин нюз“, и то непосредствено след като съветът на съдебните заседатели в Бриджбърг подведе Клайд под отговорност:
