Но госпожа Грифитс продължаваше да чете. Можеше да се помисли, че въпреки всичко станало е съумяла да се оттегли на някакво мирно, тихо място, където поне за известно време не можеше да я стигне никаква греховна човешка злина. Най-после съвсем спокойно затвори Библията, стана и заговори:
— Сега трябва да измислим какво да напишем и до кого да изпратим телеграмата… искам да кажа на Клайд, разбира се… в този град, където и да е той… този Бриджбърг — добави тя, като погледна вестника, а след това цитира от Библията: — „Със страшни неща в правдата си ще ни отговориш, о, господи!“ Или може би на тия двама адвокати, ето им имената. Страх ме е да телеграфирам на брата на Ейса, защото се боя, че ще отговори на мъжа ми. „Ти си моята закрила и мойта сила. На теб се уповавам.“ Но предполагам, че ще му я предадат, ако я изпратим до тоя съдия или тия адвокати, как мислиш? Обаче мисля, че щеше да е по-добре, ако можехме да я изпратим направо до него. „Той ме води при тихи води.“ Пиши му само, че съм прочела за него, но все още вярвам в него и го обичам, обаче той трябва да ми каже истината и какво да правим. Ако има нужда от пари, предполагам, че ще трябва да видим какво можем да сторим. „Той укрепва душата ми.“
И изведнъж въпреки неочакваното й краткотрайно спокойствие отново закърши едрите си груби ръце.
— О, това не може да е вярно! О, боже, не! В края на краищата той е мой син. Ние всички го обичаме и вярваме в него. Трябва да му пишем това. Господ ще го избави. Бодърствай и се моли. Имай вяра. Под неговите крила ще намериш покой.
Тя бе дотолкова загубила самообладание, че не знаеше какво говори. А Еста стоеше до нея и повтаряше:
— Да, мамо! Да, разбира се! Да, ще го напиша. Сигурна съм, че ще я получи.
Но и тя си казваше наум: „Боже мой, боже мой! Какво по-лошо от това да те обвиняват в убийство! Но, разбира се, то не може да бъде вярно. Не може да бъде вярно. Ако той се научи! — Тя мислеше за мъжа си. — И това при моя Ръсъл. И тая история с Клайд в Канзас сити. Бедната мама! Толкова мъки!“
След малко, скришом от Ейса, който беше в съседната стая и помагаше в почистването, двете заедно слязоха в общата зала на мисията, където беше тихо и имаше много надписи, провъзгласяващи милосърдието, мъдростта и укрепващата справедливост на господа.
Телеграмата, съставена в току-що описания дух, бе веднага изпратена чрез Белнап и Джефсън, които незабавно посъветваха Клайд какво да отговори: че всичко е наред; че има прекрасни съветници и няма нужда от финансова помощ. Също, че докато адвокатите не ги уведомят, ще бъде по-добре никой от членовете на семейството да не си прави труда да идва, тъй като всичко, каквото е възможно да се направи, за да му се помогне, е вече сторено. Същевременно и те писаха на госпожа Грифитс, за да я уверят колко се интересуват от Клайд и да й съобщят да остави сега за сега нещата както са.
Въпреки факта, че идването на близките му на Изток бе възпряно, нито Белнап, нито Джефсън имаха нещо против някакви новини за съществуването, местожителството, вярата в Клайд и обичта към него на най-близките му сродници да се промъкнат във вестниците, понеже те тъй упорито се занимаваха с неговата изолираност. А в това отношение им помогна фактът, че при получаването й в Бриджбърг телеграмата от майка му бе веднага прочетена от лица, които бяха особено заинтересувани от делото и пуснаха слух за нея в града и сред представителите на печата, в резултат на което семейството бе веднага потърсено в Денвър и интервюирано. Наскоро във всички вестници на Изток и на Запад се появиха горе-долу пълни съобщения за сегашното положение на семейството на Клайд, естеството на ръководената от него мисия, както и неговите тесногръди и във висша степен своеобразни вярвания и постъпки, дори и изявлението, че в ранно детство Клайд често бил воден от родителите си да пее и да се моли по улиците — откритие, което бе толкова неприятно за обществото в Ликъргъс и на Дванадесетото езеро, колкото и за самия Клайд.
