Защото по това време поради огромния интерес, породен от печалната смърт на Робърта, както и от съществуването на нейна богата и красива съперничка, в затвора идваха какви ли не плиткоумни, жадни за углавни или сексуални истории дребни провинциални адвокатчета, лекари, търговци, недодялани евангелисти или проповедници — всички те приятели на един или друг от градските служебни лица, които отрано заставаха пред вратата на килията му и след като го наблюдаваха с любопитни, негодуващи или ужасени погледи, в най-неочаквани моменти му задаваха въпроси като: „Молиш ли се, братко? Падаш ли на колене да се молиш?“ (В такива минути Клайд си спомняше за майка си и баща си.) Дали се е помирил с бога? Наистина ли отрича, че е убил Робърта Олдън? А три младички провинциалистки го попитаха: „Не бихте ли ни казали името на момичето, в което, както се говори, сте влюбен, и къде е то сега. На никого няма да кажем. Ще се яви ли то пред съда?“ Въпроси, които Клайд можеше само да остави без отговор или в противен случай да отговаря колкото можеше по-двусмислено, уклончиво или равнодушно. Защото, макар и да го възмущаваха, не му ли внушаваха непрекъснато и Белнап, и Джефсън, че за собственото си добро трябва да се мъчи да изглежда общителен, любезен и оптимистично настроен? Идваха и журналисти, и журналистки, придружени от художници или фотографи, да го интервюират и да правят снимки и скици. Но с тях в повечето случаи, по съвета на Белнап и Джефсън, той отказваше да разговаря или казваше само онова, което те му бяха наредили да казва.
— Можете да говорите каквото искате — добродушно му внушаваше Джефсън, — стига да не казвате нищо. И да не падате духом, нали? И усмивката да не слиза от лицето ви, разбирате? И да не забравяте да преговаряте тоя списък, нали? — Беше снабдил Клайд с дълъг списък от възможни въпроси, които без съмнение щяха да му зададат в съда и на които трябваше да отговаря според отговорите, написани на машина под тях, или да измисли нещо по-добро. Те всичките се отнасяха до пътуването до Голямата чапла, основанието да има втора шапка, душевния му прелом — защо, кога, къде… — Това е вашето „верую“ така да знаете. — И тогава понякога запалваше цигара, без някога да предложи и на Клайд, понеже, за да добие славата на въздържан младеж, не биваше да пуши тук.
И за известно време след всяко негово посещение Клайд вярваше, че ще може, ще сполучи да се държи точно както му казва Джефсън: ще влезе живо и бодро в залата на съда; ще се държи уверено пред всички, пред всеки поглед, дори на самия Мейсън, ще забрави, че го е страх от него (дори когато ще дава показания); ще забрави колко ужасни са безбройните факти, събрани от Мейсън, които ще трябва да обясни с тези дадени му предварително отговори; ще забрави Робърта и сетния й вик и голямата болка и мъка, свързани със загубата на Сондра и нейния блестящ свят.
Ала когато отново се свечереше или целият ден се провлачеше само с мършавия брадат Краут или хитрия и уклончив Сисъл, или с двамата, когато те се навъртаха наоколо или идваха до вратата да му кажат „Как е?“, или да поприказват за някаква случка в града, или да поиграят шах или дама, Клайд ставаше все по-мрачен и по-мрачен и решаваше, че може в края на краищата за него да няма никаква надежда. Нали сега нямаше никого освен защитниците си, майка си, брат си и сестрите си! Нито дума от Сондра, разбира се. Защото, когато се съвзе до известна степен от първоначалния ужас, тя мислеше сега за Клайд малко по-другояче: че може в крайна сметка да е убил Робърта от любов към нея и с това е станал парий, жертва на влечението си към нея. Но все пак поради предразсъдъците и ужаса пред светското общество не смееше и да помисли да му изпрати някаква бележка. Нали е убиец? Пък отгоре на всичко и неговото окаяно семейство на Запад, което описват като улични проповедници, а и него… или като момче от мисия, което пее и се моли по улиците! И все пак от време на време мислено се връщаше въпреки волята си към неговото пламенно, безразсъдно и очевидно поглъщащо го увлечение по нея. (Колко дълбоко трябва да я е обичал, за да се реши на такава страшна постъпка!) И затова тя се чудеше дали някой път, когато това дело няма да е вече в центъра на общото внимание, не би могла да влезе във връзка с него по някакъв предпазлив начин, без да се подписва, само за да разбере, че поради голямата му любов към нея тя иска и той да знае, че не е съвсем забравен. И в същия миг решаваше: не, не… нейните родители… ако се научат… или се досетят… или обществото, или всичките й предишни познати. Не сега, о, поне не засега. Може би по-нататък, ако го пуснат на свобода… или… или… ако го осъдят… тя не знаеше. Все пак сърцето я болеше повечето време, колкото да я отблъскваше и отвращаваше страшното престъпление, чрез което се беше опитал да я спечели.
