В същото време госпожа Грифитс, честна жена, от все сърце искрена в своята вяра и убедена в ползата от дейността си, не се колебаеше да разказва на посещаващите я един след друг репортери всичките подробности за работата на мисията, поддържана от нея и съпруга й в Денвър и другаде. Също, че нито Клайд, нито някой от другите деца, не се е някога радвал на възможностите, които се откриват пред повечето младежи. Обаче нейното момче, в каквото и да го обвиняват сега, не е лошо по природа и тя не може да повярва, че е виновен в някакво подобно престъпление. Всичко това е нещастно и случайно стечение на обстоятелствата, което синът й ще обясни пред съда. Но дори и да е извършил нещо глупаво, всичко се дължи на едно злополучно произшествие, което прекъсна дейността на мисията в Канзас сити преди няколко години и принуди семейството да се премести оттам в Денвър и накара Клайд да тръгне по свой собствен път. И именно по неин съвет той писал на богатия си чичо в Ликъргъс, което довело до отиването му там — редица изявления, които караха Клайд да се гърчи в килията си от наранена гордост и негодувание и най-после да пише на майка си за своето недоволство. Защо трябва винаги да говори толкова много за миналото и за работата, която вършеха тя и баща му, като знае, че той никога не я е обичал и е мразел да ходи по улиците? Мнозина виждат нещата по-другояче от нея и баща му, особено чичо му и братовчедът, както и всички тези богати хора, сполучили да преуспеят по толкова различен и блестящ начин. А сега, казваше той на себе си, Сондра положително ще чете тези неща — всичко, което се бе надявал да укрие.
Но дори и въпреки всичко това поради толкова голямата искреност и сила на майка му той не можеше да не мисли за нея с обич и уважение, а заради непоклатимата и неизчерпаема любов към него — с привързаност. Защото в отговор на писмото му тя писа, че съжалява, ако го е огорчила или обидила по някакъв начин. Но не трябва ли винаги да се казва истината? Пътищата господни водят към доброто и служенето на господнето дело положително не може да причини никакво зло. Не бива да иска от нея да лъже. Но ако каже една дума, тя с радост ще се помъчи да събере необходимите пари и да му се притече на помощ… да седи при него в килията и да гради планове заедно с него… да държи ръцете му в своите… Ала Клайд много добре разбираше сега, много разсъждаваше и това го накара да реши, че тя не бива още да идва… да иска от него истината… с тези ясни, спокойни сини очи, взрени в неговите. Не можеше да понесе това сега.
Защото точно пред него, навъсен като огромна базалтова канара над бурно, разгневено море, беше надвиснал съдът с всичко, което се криеше в него: свирепото нападение на Мейсън, което Клайд можеше да отбие главно с лъжите, съчинени за него от Джефсън и Белнап. Защото, макар да се мъчеше непрекъснато да успокои съвестта си с мисълта, че в последния решителен момент не бе имал смелостта да удари Робърта, все пак му беше ужасно трудно да разкаже и да настои на тази друга история — факт, за който и Белнап, и Джефсън си даваха сметка и който караше Джефсън да се появява често-често пред вратата на килията и да поздравява Клайд с думите:
— Е, как сме днес?
Колко странно занемарени, размъкнати и зле ушити изглеждаха костюмите на Джефсън! Износената и измачкана тъмнокафява мека шапка, нахлупена ниско над очите! Дългите му костеливи, възлести ръце, които подсказваха някак огромна сила. И студените му малки сини очи, изпълнени с лукава, непреклонна хитрина и смелост — качества, които се мъчеше да вдъхне на Клайд и които някак си успяваше да му вдъхне!
— Идваха ли днес проповедници? Или някакви провинциални момичета, или някой от хората на Мейсън?
