А междувременно Клайд крачеше насам-натам в килията си, надзърташе през мътните квадрати на гъсто зарешетените прозорци, четеше и препрочиташе вестниците или нервно прелистваше списанията и книгите, с които го снабдяваха защитниците му, играеше шах или дама, или се хранеше (Белнап и Джефсън бяха уредили по специално желание на чичо му храната на Клайд да се състои от по-добри ястия от онези, които се даваха обикновено на затворниците).
Но наред с това умът му все се въртеше около повтаряната и преповтаряна мисъл, че Сондра е непоправимо и безвъзвратно загубена за него и дали ще може да продължи тази… да спечели тази, както навремени му се струваше, почти безполезна борба.
Понякога среднощ или тъкмо преди да се зазори, когато в целия затвор цареше тишина… сънища… грозна картина на всичко, от което го беше най-много страх и което стопяваше и сетната следа от смелост и го караше да скочи в същия миг на крака, с лудо разтуптяно сърце, с напрегнато взрени очи, със студена пот, покрила лицето и ръцете. Този стол, някъде в щатския затвор. Беше чел за него… как хората умират на него. И тогава започваше да крачи напред-назад и да мисли как, как, в случай че не стане тъй, както Джефсън бе толкова сигурен, че ще стане… в случай че го осъдят и му откажат повторно разглеждане на делото… тогава, е… тогава дали би могъл човек да се изтръгне от едни такъв затвор и, може би, да избяга? Тези дебели тухлени стени! Колко ли са дебели? Но дали е възможно с чук или с камък, или нещо, което някой би могъл да му донесе… брат му Франк или сестра му Джулия, или Ратърър, или Хеглънд… само да може да влезе във връзка с някого от тях и да накара него или нея да му донесе нещо такова… Да можеше да се сдобие с ножовка, да пререже железата на прозореца! И тогава да бяга, да бяга, както трябваше да направи това тогава в гората! Но как? И накъде?
Петнадесети октомври със сиви облаци и остър почти януарски вятър, който струпва окапалите листа на купища, а сетне ги подгонва с резки пориви, като разхвърчали се птици. И въпреки мислено долавяната от мнозина борба и трагедия, с електрически стол някъде в дъното на съзнанието, с някакво празнично чувство, стотици земеделци, дървари, търговци, стичащи се с фордове и буици цели семейства — жени и мъже, дъщери и синове, дори с пеленачета на ръце. И след това всички се насъбраха на градския площад дълго преди определения час, а когато той наближи, стълпиха се пред околийския затвор — с надеждата да зърнат Клайд — и пред най-близката до затвора врата на съда: входа в съдебната зала за публиката и за Клайд, откъдето биха могли да го видят и да си осигурят влизането в залата, когато му дойдеше времето. Ято гълъби се разхождаше доста посърнало по корнизите и улиците на горния етаж и покрива на старото съдилище.
И Мейсън с неговия антураж — Бъртън Бърли, Ърл Нюком, Зила Сондърз и един току-що завършил млад юрист от Бриджбърг на име Маниголт; те всички му помагаха да подреди доказателствата и показанията, а също да упъти и инструктира разните свидетели и лицата, посочени за съдебни заседатели, които вече се събираха в приемната на прокурора, станал сега известен почти в целите Съединени щати. А вън викаха: „Солени фъстъци!“, „Пуканки, пуканки!“, „Топли кренвирши!“, „Вземете си историята на Клайд Грифитс с всичките писма на Робърта Олдън! Само двайсет и пет цента!“ (Това беше пълен комплект преписи от писмата на Робърта, който един приятел на Бъртън Бърли беше откраднал от кабинета на Мейсън и продал на издател на булевардни романи, а той веднага ги беше издал в брошура заедно с описание на „голямото убийство“ и портретите на Робърта и Клайд.)
А в същото време в приемната или заседателната зала на затвора един до друг седяха Алвин Белнап, Рубин Джефсън и Клайд, издокаран със същите дрехи, които се беше опитал да потопи завинаги в Долното дванадесето езеро. И с нова вратовръзка, риза и обувки, за да го представят в най-добрия му вид, както се беше носил в Ликъргъс. Джефсън, дълъг, мършав и с опърпани дрехи, както винаги, но с онази непоколебимост и сила, които лъхат от всяка линия на фигурата, от всяко движение или жест и които правеха такова впечатление на Клайд. Белнап изглеждаше като някое конте от Олбъни — върху него падаше тежестта на предварителното изложение на делото пред съда, както и на кръстосания разпит — и сега казваше:
