— Няма да се плашите или да проявявате никакви признаци на нервност, каквото и да казват или да правят през време на делото нали, Клайд? Както знаете, ние ще бъдем до вас през цялото разглеждане. Ще седите между двама ни. И ще се усмихвате, ще си давате равнодушен или пък заинтересуван вид, какъвто предпочетете, но не и уплашен… нито пък твърде дързък или весел, разбирате ли, та да не си рекат, че вземате цялата тая работа несериозно. Помнете: едно приятно, прилично и съчувствено държане през цялото време. И да не се плашите. Защото това много ще навреди и на нас, и на вас. Понеже не сте виновен, няма никакво основание да се боите, обаче трябва да скърбите, разбира се. Знам, че вече сте разбрали всичко това.
— Да, господине, аз го разбирам — отговори Клайд. — Ще правя точно това, което ми казвате. Освен другото, не съм я ударил умишлено и това е самата истина. Защо ще ме е страх тогава?
И той погледна Джефсън, на когото по психически причини се осланяше повече. Всъщност думите, които току-що изрече, бяха съвсем същите, които Джефсън му бе набивал в главата от два месеца насам. Джефсън долови погледа му, приседна по-близо, заби в него като свредели острите си, но все пак ободряващи и вдъхващи смелост очи и започна:
— Вие не сте виновен! Не сте виновен, Клайд, разбирате ли? Вие сте напълно уверен в това сега и трябва неотстъпно да го вярвате и помните, защото е вярно. Вие не сте искали да я ударите, чувате ли? Ще се закълнете в това. Вие се заклехте в това пред мен и Белнап и ние ви вярваме. Това, че поради обстоятелствата около цялата тая работа ние не ще успеем да накараме обикновените хорица, избрани за съдебни заседатели, да разберат или да повярват точно както вие го разказвате, няма никакво значение. Това не ни интересува. Аз съм ви го казвал и преди. Вие знаете истината, ние също. Но… за да осигурим за вас справедлива присъда, трябваше да измислим нещо друго, един неверен факт, заместител на истинския: че не сте я ударили умишлено. Но няма никаква надежда да ги накараме да разберат, без някак да го маскираме. Разбирате, нали?
— Да, господин Джефсън — отговори Клайд, той винаги изпитваше страхопочитание и възхищение пред този човек.
— И по тази причина, както много често съм ви казвал, ние измислихме тая другата история за душевния прелом. Тя не е съвсем вярна по време, но е истина, че сте преживели душевен прелом там, в лодката. И това е нашето оправдание. Те обаче не биха повярвали истината при съществуващите странни обстоятелства, затова ние просто ще преместим малко момента на тоя душевен прелом, разбирате? Ще го накараме да стане, преди да сте се качили на тая лодка. И докато, от една страна, знаем, че това не е вярно, от друга страна, не е вярно и обвинението, че сте я ударили умишлено и няма защо да ви слагат на електрическия стол заради нещо, което не е истина… поне аз не мога да се съглася. — Той загледа Клайд още за един миг в очите и тогава добави: — Тая работа стои така, Клайд: то е все едно да плащаш картофи или костюм дрехи с жито или краставици вместо с пари, когато имаш пари, с които да ги платиш, но поради щурата прищявка на някой си не искат да ти повярват, че парите ти не са фалшиви. И затова те ще получат краставици. Но ние ще бъдем оправдани с това, че вие не сте виновен. Не сте виновен! Вие ми се заклехте, че не сте имали намерение да я ударите там в последния момент, каквото и да сте били готов да направите преди това. И то е достатъчно за мен. Вие не сте виновен! — Тогава твърдо и убедително (макар то и да беше преструвка за самия него, но беше твърдо решил да го внуши на Клайд) той хвана клиента си за реверите на сакото и след като заби поглед в неговите напрегнати и неспокойни сега кестеняви очи, добави: — И тъй, всеки път, когато усетите нерешителност или нервност, или ако ви се стори, когато давате показания, че Мейсън започва да взема връх, искам да запомните това, само си кажете: „Не съм виновен! Не съм виновен! Справедливостта няма да им позволи да ме осъдят, освен ако наистина съм виновен.“ И ако това не ви помогне да се стегнете, погледнете към мен. Аз ще съм до вас. Ако почувствате, че губите спокойствие, ще трябва само да ме погледнете право в очите, също както ви гледам аз сега, и ще разберете, че искам да се овладеете и да правите това, което ви казвам сега: да се закълнете в нещата, в които искаме да се закълнете, колкото и да ви изглеждат като лъжливи и колкото и различно да ги приемете. Аз няма да допусна да бъдете осъден за нещо, което не сте сторили, само защото не могат да ви позволят да се закълнете в онова, което е истина… не, по никой начин. И това е всичко.
С тези думи той весело и сърдечно го потупа по гърба, а Клайд, някак странно ободрен, почувства поне за известно време, че положително ще може и ще постъпи, както му казват.
