След това същият служител бръкна в сложена пред него квадратна кутия, изтегли оттам някакво листче и прочете: „Симиън Динсмор“; дребен гърбав мъж с кафяви дрехи, с ръце като куки и лице като муцуна на пор, бързо заситни към ложата на съдебните заседатели и седна. Щом той се настани, Мейсън припряно приближи до ложата (неговото лице със сплескания нос изглеждаше особено застрашително, а силният му глас стигаше до най-отдалечените кътчета на залата) и започна да задава въпроси на извикания за неговата възраст, занятие, дали е женен или ерген, колко деца има, вярва ли в необходимостта от смъртно наказание, или не. Последният въпрос, както Клайд веднага забеляза, като че ли събуди у запитания нещо подобно на негодувание или някакво потиснато вълнение, защото той веднага подчертано отговори:
— Дълбоко вярвам… за някои хора.
Това бе отговор, който накара Мейсън леко да се поусмихне, а Джефсън се обърна и погледна Белнап, който пък саркастично промърмори:
— И ще ми разправят, че тук е възможен безпристрастен съд!
Но в същия миг Мейсън разбра, че този много честен и с много твърди убеждения земеделец малко прекалено набляга на определеното си отношение към подсъдимия и каза:
— Със съгласието на съда народът освобождава кандидата за съдебен заседател.
В отговор на въпросителния поглед на съдията Белнап кимна в знак на съгласие и кандидатът бе отхвърлен.
Писарят тозчас изтегли от кутията второ листче и провъзгласи:
— Дъдли Шийрлайн!
Слаб висок мъж на тридесет и осем до четиридесет години, спретнато облечен, с безупречно и малко предпазливо държане, се приближи и седна в ложата. Мейсън пак започна да задава въпроси както на предишния кандидат.
Междувременно Клайд въпреки предварителните предупреждения и на Белнап, и на Джефсън вече се чувстваше скован, изстинал, безжизнен. Защото положително — той го долавяше — тази публика беше враждебна. А сред това скупчило се множество, мислеше си той (и от това го побиваха нови тръпки), трябва да са бащата и майката, а може би и сестрите и братята на Робърта, и всички го гледат и се надяват от все сърце, както от седмици насам твърдяха вестниците, че той ще си понесе наказанието.
А пък всички тези хора от Ликъргъс и Дванадесетото езеро, никой от които не си беше направил труда да се свърже някак с него, понеже, разбира се, не се и съмняваха в неговата виновност — дали някой от тях беше тук? Джил или Гъртруд, или Трейси Тръмбул например? Или Уайнът Фант или брат й? Тя беше в този стан на Мечото езеро в деня, когато го задържаха. Той изреди наум всичките светски личности, с които се беше срещал през изтеклата година и които щяха да го видят сега такъв, какъвто е в действителност — беден, безинтересен, изоставен, изправен пред съда за такова престъпление. И това след всичките големи приказки за богати роднини тук и на Запад! Защото сега, разбира се, те щяха да смятат, че е толкова страшен, колкото и замисленото от него деяние, без да знаят и без да ги е грижа какво би казал за цялата тази работа… за неговите чувства и страхове… за това премеждие, което изживя покрай Робърта… за любовта му към Сондра и всичко, което е значила тя за него. Те не биха разбрали това, пък и на него няма да му позволят да разкаже нищо, дори и да би поискал.
И все пак, ако се вслуша в съвета на Белнап и Джефсън, трябва да седи изправен и да се усмихва или поне да си дава приветлив вид и да посреща смело и прямо всеки поглед. И затова той се обърна и в миг се вцепени. Защото там боже, каква прилика!… вляво от него, на една от тези пейки край стената, седеше жена или момиче, което беше същински жив образ на Робърта. Това ще да е тази нейна сестра… Емили… за която тя често споменаваше… но, боже, каква страшна изненада! Сърцето му почти спря. Това дори може да е Робърта! И тя го прониза с такъв призрачен, но въпреки това реален, безмилостен и обвиняващ поглед! А до нея седи друго момиче, което също донякъде й прилича… а до него пък този старец, бащата на Робърта… този сбръчкан старец, с когото се беше сблъскал в деня, когато бе похлопал на вратата на стопанството му, за да го упъти, който сега го гледа почти свирепо със сиви и уморени очи, които говорят тъй ясно: „Убиец! Убиец!“ А до него седи свита и дребна, болнава наглед към петдесетгодишна женица, с воал, много сбръчкана, с хлътнали очи, които свежда при неговия поглед и се извръща, сякаш от пристъп на голяма болка, на омраза. Майка й, в това няма съмнение. Ах, какво положение! Каква ужасна мъка! Сърцето му се разтуптя. Ръцете му затрепериха.
