За да се успокои някак, той наведе очи, погледна първо ръцете на Белнап и Джефсън на масата пред него — и двамата въртяха моливи над отворени бележници и гледаха Мейсън и този, който беше в ложата на съдебните заседатели пред него (сега това беше някакъв дебел мъж с глупав вид). Каква разлика между ръцете на Джефсън и Белнап! Такива малки, меки и бели у втория и толкова дълги, кафяви, възлести и кокалести у първия. И приятното и приветливо държане на Белнап тук, в съда, неговият глас — „Смятам да помоля кандидата за съдебен заседател да напусне ложата“, — тъй различен от подобното на револверен изстрел „Вие сте свободен!“ на Мейсън или бавното, но властно, макар и казано шепнешком „По-добре го махнете тоя, Алвин. Не е за нас“ на Джефсън. И после Джефсън изведнъж се обърна към него:
— Седнете изправено! Седнете изправено! Гледайте хората в очите. Усмихвайте се естествено, Клайд, или не се усмихвайте изобщо. Само ги гледайте в очите. Те нищо няма да ви направят. Това са само земеделци, дошли да зяпат.
Но Клайд забеляза, че няколко репортери и художници го разглеждат и след това скицират или пишат за него, не можа да се овладее и силно се изчерви, защото долавяше острите им погледи и острите им думи тъй ясно, както чуваше скърцането на техните пера. И всичко това за вестниците — пребледнялото му лице и треперещите ръце — те ще ги опишат… и майка му в Денвър, и всички други в Ликъргъс ще видят и прочетат… как е погледнал семейство Олдън и как са го погледнали те, и как той пак се извърнал. И все пак… все пак… трябва да се наложи на себе си… да седне пак изправено и да се огледа, иначе Джефсън ще се възмути от него. И затова той напрегна всички сили да потисне страха си, да вдигне очи и след това леко да се обърне и да се огледа.
Но щом го направи, там, до стената, от едната страна на този висок прозорец, точно както се беше боял, видя Трейси Тръмбул, който, изглежда, поради интереса си към правото или от любопитство и кой знае какво друго (положително не от съжаление или съчувствие към него) все пак беше дошъл този ден и гледаше в момента, слава богу, не него, а Мейсън, задаващ разни въпроси на дебелия мъж. А до него седеше Фреди Селз, чиито късогледи очи бяха въоръжени със силни очила с дебели стъкла; той гледаше към Клайд, но вероятно не го виждаше, поне с нищо не го показваше. О, колко мъчително бе всичко това!
А пет реда по-нататък от тях, в друга посока, Клайд видя господин и госпожа Гилпин, намерени, разбира се, от Мейсън. Какви ли показания щяха да дадат те сега? За това как е идвал при Робърта, в квартирата й? И колко потайно е ставало всичко? Това щеше да е лошо, разбира се. И не друг, а господин Джордж Нютън и жена му! Тях пък за какво са ги повикали? Да разкажат за живота на Робърта, преди да тръгне с него, може би? И тази Грейс Мар, която бе често виждал, но заедно с която е бил само веднъж, там, на езеро Кръм, и която Робърта беше разлюбила. Тя какво ли щеше да каже? Разбира се, можеше да каже как се е срещнал с Робърта, но какво друго? А там… не, това не е възможно… и все пак… все пак това е… положително… този Орин Шорт, с когото беше говорил във връзка с Глен. Божичко!… Може би сега той ще разкаже за това… без съмнение. Как хората, изглежда, помнят разни неща… повече, отколкото му бе някога идвало наум, че могат да помнят.
И също от тази страна на третия преден прозорец, но оттатък страшната група на семейство Олдън, много едрият мустакат мъж, който прилича донякъде на старовремски квакер, станал бандит… казваше се Хейт. Беше го видял на Тримилевия залив, а после в деня, когато го водиха против волята му на Голямата чапла. А, да, следователят. А до него ханджията от езерото, който го накара тогава да се запише. До ханджията — лодкарят, от когото нае лодката. А следващият до него — този висок, върлинест водач, който закара него и Робърта от Ловната хижа — почернял и жилест недодялан мъжага, който сега като че ли го пронизваше с малките си дълбоко хлътнали животински очи и който положително щеше да даде показания за всички подробности относно това пътуване от гара Ловната хижа. Дали нервността му него ден и глупавите му пристъпи на малодушие ще са толкова ясни в паметта на този водач, както са в неговата? И ако ли да, как щеше да повлияе това върху твърдението му за душевния прелом? Няма ли да е по-добре да обсъди всичко това още веднъж с Джефсън?
Но този Мейсън! Какъв е неумолим! Колко е енергичен! И как трябва да е работил, за да събере всички тези хора тук, за да дадат показания против него! Ето и сега, когато Клайд случайно го поглежда, той възкликва, както е възкликвал вече поне десетина пъти (но без забележим резултат, що се отнася до ложата на съдебните заседатели): „Приемлив за народа!“ Но неизменно, всеки път, когато направеше това, Джефсън само се обръщаше леко, обаче без да гледа, и казваше: „Не е човек като за нас, Алвин. Твърд като кокал — не можеш го огъна.“ И тогава Белнап, учтив и мек, правеше отвод и обикновено сполучваше да се наложи.
