Господа съдебни заседатели — тук в гласа му зазвучаха почти благоговейни нотки — Робърта Олдън е любила нашия подсъдим от все сърце и душа. Тя го е любила с тази любов, която представлява върховната тайна на човешкия ум и човешкото сърце, която в своята сила и своята слабост надделява над всякакъв страх от позор или наказание дори от безсмъртния небесен баща. Тя е била искрена, човечна, благонравна и добра девойка… страстна и любеща. И е любила тъй, както може да люби само една щедра, доверчива и самоотвержена душа. И като го е любила така, най-после му е дала всичко, каквото една жена може да даде на любимия мъж.
Приятели, това се е случвало милиони пъти в този наш свят и ще се случва милиони и милиони пъти в бъдните дни. То не е ново и няма никога да бъде старо.
Но през януари или февруари тази година девойката, която сега лежи мъртва в гроба, се видяла принудена да отиде при подсъдимия Клайд Грифитс и да му каже, че е на път да стане майка. Ние ще ви докажем, че тогава и след това тя го е молила да замине с нея и да узакони връзката си.
Но направил ли го е той? Искал ли е? О, не! Защото по това време в мечтите и чувствата на Клайд Грифитс настъпила промяна. Той успял да открие, че името Грифитс в Ликъргъс отваря вратите на най-избраните кръгове, че този, който е бил нищо в Чикаго или Канзас сити, е голяма личност тук и че то го води до познанство с девойки, образовани и богати, девойки, които се движат много далече от кръга, към който принадлежи Робърта Олдън. Не само това, но той намерил девойка, която го привлякла безгранично със своята красота, богатство, обществено положение и пред която малкото момиче от земеделското стопанство и от фабриката в трогателно мизерната потайна стаичка, където той го настанил, изглеждало наистина жалко — достатъчно добро, за да го мами, но не и за да се ожени за него. И той не е искал да го направи.
Мейсън замълча, но само за миг, сетне продължи:
— Аз обаче не можах да открия нито един момент, в който да е имало и най-малка промяна или прекъсване в светските му развлечения, които така го възхищавали. Напротив, от януари до пети юли тази година и след това… да, дори след като девойката най-после се видяла принудена да му каже, че ако не я отведе и не се ожени за нея, тя ще трябва да се обърне към чувството за справедливост на тази среда, в която се движат, и след като тя лежала студена и безжизнена във водите на езеро Голямата чапла, за него е имало само танци, градински увеселения, разходки с автомобили, вечери, весели излети до Дванадесетото и Мечото езеро и той като че ли не е помислял, че нравственото й бедствие и падението й в очите на обществото би следвало да променят някак неговото поведение.
Тук Мейсън се спря и погледна към Белнап и Джефсън, които от своя страна не бяха чак толкова смутени и разтревожени и само се усмихнаха, първо на него, а после един на друг, макар че Клайд, ужасен от силата и страстността на тази реч, с тревога отбеляза колко много преувеличения и несправедливост имаше във всичко това.
Но още докато той си го мислеше, Мейсън подхвана наново:
— По това време, господа, както ви казах, Робърта Олдън започнала да настоява Грифитс да я вземе за жена. И той обещал да го стори. Въпреки това, както ще ви докажат всички данни по делото, той изобщо не е имал намерение да направи нещо подобно. Напротив, когато състоянието й станало такова, че не можел да понася повече нейните молби и опасността, която безспорно представлявало присъствието й в Ликъргъс, той я придумал да се върне в бащиния си дом, очевидно под предлог да се приготви, като си ушие някои дрехи за деня, когато щял да дойде да я отведе в някой далечен град, където никой нямало да ги познава, но където тя, като негова съпруга, щяла да може честно и почтено да дари живот на тяхното дете. И според нейните писма до него, както ще ви покажа, това щяло да стане три седмици след отиването й у дома в Билц. Но отишъл ли е той, както й бе обещал? Не, той изобщо не отишъл там.
В края на краищата и единствено поради това, че не е имало друг изход, той й позволил да дойде при него на шести юли тази година, точно два дни преди смъртта й. Но не преди да… не, чакайте! Междувременно, или от пети до шести юли, той я оставил да се измъчва от мрачни мисли в това малко усамотено стопанство в покрайнините на Билц в околия Мимико, където съседки идвали да гледат и да й помагат да си направи малко дрехи, които дори сега не смеела да нарече свой чеиз. Тя е подозирала и се е страхувала, че подсъдимият ще я измами. Защото всеки ден, а понякога и два пъти на ден му пишела, разказвала му за страховете си и му се молила да я увери с писмо или дума по някакъв начин, че ще дойде и ще я отведе.
