А после свидетели, свидетели, свидетели — сто двадесет и седем души на брой. И на техните показания, особено на лекарите, тримата ловци и жената, чула предсмъртния вик на Робърта, Джефсън и Белнап нееднократно възразяваха, понеже от такива слабости и доказуеми грешки, които можеха да изтъкнат, зависеше правдоподобността на смелата защита на Клайд. И всичко това проточи делото до средата на ноември и след деня, когато Мейсън бе с огромно мнозинство избран на поста съдия, за който бе толкова много жадувал. А поради бурните прения и борба в хода на делото широката публика от брега на Атлантическия до брега на Тихия океан проявяваше все по-голям и по-голям интерес. И очевидно с минаването на дните и както репортерите на вестниците отсъждаха, ставаше ясно, че Клайд е виновен. Но той поради многократните настоявания на Джефсън посрещаше нападките на всеки свидетел спокойно и дори смело.
— Вашето име?
— Тайтъс Олдън.
— Вие сте бащата на Робърта Олдън?
— Да, господине.
— Сега, господин Олдън, разкажете на съдебните заседатели как и при какви обстоятелства е станало отиването на дъщеря ви в Ликъргъс.
— Възразяваме. Не се отнася до делото, не е съществено. Няма право да дава показания — отряза Белнап.
— Аз ще го свържа с делото — обади се Мейсън, като отправи поглед към съдията, който реши, че Тайтъс може да отговори, като показанията му ще подлежат на зачеркване от протокола, ако „не се свържат с делото“.
— Тя отиде там, за да си търси работа — отговори Тайтъс.
Ново възражение, но на стареца позволяват да продължи след законните формалности.
— Ами стопанството, което имаме там, близо до Билц, никога не е било много доходно и на децата се е налагало да помагат, а Боби, като най-голямата…
— Предлагам да се зачеркне.
— Зачеркнете.
— Боби е било галеното име, с което сте наричали дъщеря си Робърта, така ли?
— Възразявам! — И така нататък, и така нататък.
— Противопоставям се!
— Да, господине. У дома понякога я наричахме Боби… само Боби.
И Клайд, който слушаше внимателно и не мигваше пред строгия, обвиняващ поглед на този селскостопански Приам, се учуди, като чу галеното име на бившата си любима. Той беше я наричал Бърт; тя никога не беше му казала, че вкъщи й викат Боби.
Тъй — сред градушка от възражения, спорове и определения на съдията — Олдън продължи да разказва под ръководството на Мейсън как тя решила да отиде в Ликъргъс, след като получила писмо от Грейс Мар, и се настанила при господин и госпожа Нютън. А след като намерила работа в Дружество „Грифитс“ колко малко я е виждало семейството до пети юни тази година, когато се върнала в стопанството, за да си почине и да си ушие малко дрехи.
— Да е говорила нещо за женитба?
— Не.
Но пишела редица дълги писма, на времето той не знаел кому. И била потисната и болнава. Два пъти я видял да плаче, макар да не й казал нищо, понеже разбирал, че тя не иска да бъде забелязана. Няколко пъти я търсили по телефона от Ликъргъс, последния път на четвърти или пети юли, един ден преди да си замине, бил сигурен в това.
— И какво взе със себе си, когато заминаваше?
— Чанта и куфар.
— И вие бихте познали чантата, която е носила, ако я видехте?
— Да, господине.
— Това ли е тя? — Един от помощниците на прокурора донесе чантата и я сложи на малка стойка.
Олдън я загледа, избърса си очите с опакото на ръката и заяви:
— Да, господине.
После по най-драматичен начин, по който Мейсън възнамеряваше да действа през целия ход на делото, негов помощник внесе едно куфарче и Тайтъс Олдън, неговата жена, дъщери и синове се разплакаха при вида му. И след като той потвърди, че е наистина на Робърта, чантата, а после и куфарът бяха отворени. И роклите, ушити от Робърта, малко бельо, обувки, шапки, тоалетните принадлежности, подарени от Клайд, снимки на баща й, майка й, сестрите и братята, стара семейна готварска книга, лъжици, вилици и ножове, солници и пиперници — всичките подарени й от нейната баба и грижливо пазени за бъдещия й семеен живот — бяха извадени едно по едно и потвърдени като нейни.
Всичко това стана въпреки възраженията на Белнап, тъй като Мейсън обещаваше „да го свърже с делото“, което обаче не можа да направи и съдията нареди показанията да бъдат съответно зачеркнати. Ала тяхната патетичност беше вече оставила дълбоко впечатление в душите и сърцата на съдебните заседатели. А критиката на Белнап, насочена против тактиката на Мейсън, накара само този господин да се сопне с вбесен вид:
— Кой води тук обвинението, моля ви се?
На което Белнап отговори:
— Републиканският кандидат за околийски съдия в тази околия, предполагам!
Това предизвика бурен смях и накара Мейсън направо да закрещи:
— Господин съдия, аз протестирам! Не е етично и е противозаконно да се вмъква в това дело политически въпрос, който няма нищо общо с него. С това хитро и злонамерено се цели да се внуши на съдебните заседатели, че като републикански кандидат за околийски съдия аз не мога надлежно и справедливо да водя обвинението по това дело. Настоявам за извинение и няма да продължа нито крачка по-нататък, докато не го получа.
