В този психологически момент, когато и слушателите, и съдебните заседатели бяха най-мъчително и дълбоко развълнувани, се представиха редица снимки на лицето на Робърта, направени по времето, когато с нея са се занимавали Хейт, лекарите и братята Лътц. Незабавно след това бе повикан Бъртън Бърли, който положи клетва и даде показания как е намерил заклещени между обектива и капака двата косъма, отговарящи напълно на косата на Робърта, или поне тъй се мъчеше да докаже Мейсън. И тогава, след дълги часове пререкания, Белнап, вбесен и все пак обезпокоен от този род веществено доказателство, накрая в опита си да го обори със сарказъм отскубна рус косъм от своята глава и запита съдебните заседатели и Бърли дали биха се решили да кажат може ли по един-единствен косъм от нечия глава да се заключи какъв е, общо взето, цветът на косата на дадено лице и ако не, дали са готови да повярват, че именно този косъм е от главата на Робърта.
Тогава Мейсън извика някоя си госпожа Рътгър Донахю, която по най-спокоен и несмутим начин разказа как вечерта на осми юли, между пет и половина и шест, тя и мъжът й, веднага след като опънали палатката си над Лунния залив, тръгнали с лодка на риба и на около половин миля от брега и към четвърт миля по-нагоре от гората или северния нос, който загражда Лунния залив, тя чула вик.
— Казвате, между пет и половина и шест след пладне?
— Да, господин прокурор.
— И на коя дата, казвате, е било това?
— Осми юли.
— И къде точно сте били по това време?
— Ние бяхме…
— Не „ние“. Къде сте били вие самата?
— Заедно със съпруга си аз прекосявах с гребна лодка онова, което, както после научих, се казва Южният залив.
— Тъй. Кажете сега какво се е случило по-нататък.
— Когато стигнахме средата на залива, аз чух вик.
— Като какъв?
— Беше пронизителен… като от болка… или на човек в опасност. Писък… който после те преследва.
Предложение от защитата „да се зачеркне“, в резултат на което съдията определи последната фраза да бъде зачеркната.
— Откъде идваше?
— Отдалече. От гората или оттатък нея.
— Знаехте ли тогава, че отвъд, зад тази горска ивица, има друг залив?
— Не, господин прокурор.
— Добре, какво си помислихте тогава — че може да идва от гората по-долу от мястото, където сте били?
(Възражение от защитата, прието от съда.)
— А сега кажете ни дали е бил мъжки или женски вик?
— Беше вик на жена, нещо като „О, о!“ или „О, боже!“… много пронизителен и ясен, но, разбира се, далечен. И силен, както човек вика, когато го боли.
— Вие сте сигурна, че не грешите по отношение на вика: мъжки или женски?
— Сигурна съм, господин прокурор. Положителна съм. Беше женски. Гласът беше прекалено висок за мъж или дете. Не можеше да бъде друг освен женски.
— Ясно. А сега, кажете ни, госпожа Донахю… виждате ли тази точка на картата, с която е обозначено къде е бил намерен трупът на Робърта Олдън?
— Да, господин прокурор.
— И виждате тази другата точка, зад тези дървета, която обозначава приблизително къде е била вашата лодка?
— Да, господин прокурор.
— Мислите ли, че гласът е дошъл от тази точка в Лунния залив?
(Възражение. Възражението уважено.)
— Ами повтори ли се този вик?
— Не, господин прокурор. Аз почаках, обърнах и вниманието на моя съпруг и почакахме още, но не го чухме пак.
Тогава Белнап, който искаше на всяка цена да докаже, че викът може да е бил от ужас, а не от болка, се зае с нея и проведе разпита наново от самото начало, но разбра, че нито тя, нито мъжът й, който също бе повикан да даде показания, не можеха с нищо да бъдат разколебани. Нито можели, както настояваха, да заличат дълбокото скръбно впечатление от гласа на тази жена в паметта си. Той преследвал и двамата и когато се прибрали в своя стан, те пак заговорили за него. Понеже било по здрач, господин Донахю не искал да отиде да търси мястото, откъдето долетял викът; а тя, понеже мислела, че някоя жена или девойка може да е била убита в тези гори, не искала да останат там повече и рано сутринта отишли на друго езеро.
Томас Барет, друг водач от Адирондакските планини, който работел в един стан на езеро Дам, даде клетвени показания, че по времето, посочено от госпожа Донахю, вървял по брега към хана на Голямата чапла и видял не само мъж и жена в лодка приблизително на описаното място, но по-нататък към южния бряг на този залив забелязал палатката на тези летовници. Също, че от никоя точка извън Лунния залив освен пред самия вход човек не можел да види никаква лодка вътре в залива. Входът бил тесен и заливът бил съвсем закрит от самото езеро. А имаше и други свидетели, които заявиха същото.
В този психологичен момент, когато следобедното слънце започваше вече да гасне във високите тесни прозорци на съдебната зала, Мейсън, както беше грижливо подготвил това предварително, прочете едно по едно всичките писма на Робърта — прочете ги съвсем простичко, без всякакви декламации, но все пак с цялото състрадание и чувство, които те бяха събудили у него при първото им прочитане. Те го бяха трогнали до сълзи.
