Клайд, зная, че не ме обичаш вече, както по-рано, и ти се иска да можеше всичко да е другояче. Но кажи ми: какво да правя? Зная, ти ще кажеш, че всичко това е било толкова твоя грешка, колкото и моя. И хората, ако го знаеха, може би биха мислили същото. Но колко пъти съм те молила да не ме принуждаваш да направя това, което не искам да направя и за което още тогава ме беше страх, че ще съжалявам, макар че те обичах твърде много, за да те оставя да си отидеш, ако не получиш, каквото искаш.
Клайд, само да можех да умра! Това би решило всичко. И напоследък се молех да умра. Защото сега животът не ми е толкова мил, колкото по-рано, когато се запознах с теб и ти така ме обичаше. О, какви щастливи дни! Защо не стана всичко другояче! Да не бях ти се изпречила на пътя! Всичко щеше да е толкова по-добре за мен и за всички ни. Но сега не мога. Клайд, като нямам пукната пара и не виждам друг начин да дам име на нашето дете. Ако не бяха страшната мъка и позор, които би донесло това на баща ми и майка ми и на цялото ми семейство, бих предпочела да туря край на всичко това. Наистина бих предпочела.
И още:
Ах, Клайд, Клайд! Животът днес е толкова различен от миналата година! Само си помисли: тогава ние ходехме на езеро Кръм и всичките тези други езера край Фонда, Гловърсвил и Литъл Фолз, а сега… сега! Ей сега минаха оттук приятели и приятелки на Том и Емили и всички отидоха да берат ягоди и когато ги видях да тръгват и се сетих, че аз не мога да отида и че никога вече не ще мога да бъда като тях, плаках не знам колко време.
И най-после:
