Ние признаваме всичко това и сме напълно готови да допуснем, че е мислил или е трябвало да мисли за всички тези неща. Обвинението твърди и ние приемаме този факт за верен, че той е бил дотолкова пленен от споменатата госпожица X., а и тя от него, че е бил готов и е желаел да изостави първата си любов, която му се беше отдала, зарад другата, която поради своята красота и богатство му се е виждала по-желана, също както той се е виждал на Робърта Олдън по-желан от другите. И ако тя се е излъгала в него (а то е ясно, че се е излъгала), не е ли могъл… не е ли могъл в крайна сметка и той да се излъже в своето увлечение и да преследва девойка, която сетне — кой знае? — да не държи чак толкова много на него. Във всеки случай мисълта, която го е плашела най-много по онова време, както сам той призна пред нас, неговите защитници, е била да не би тази госпожица X. да научи, че е бил там горе с другата девойка, за която тя не била дори и чувала, защото… защото това би означавало край на вниманието й към него.
Аз зная, че както вие, господа, гледате на подобни неща, за такова поведение няма никакво оправдание. Човек може да бъде жертва на вътрешно сблъскване между две непозволени чувства и въпреки това в очите на закона и църквата да бъде виновен, че е изпаднал в грях и престъпление. Но истината все пак е, че те съществуват в човешкото сърце, каквото и да иска законът, каквото и да иска религията, и в десетки случаи подбуждат действията на жертвите. И ние признаваме, че те са послужили като подбуда за постъпките на Клайд Грифитс.
Но дали е убил той Робърта Олдън?
Не! И още веднъж — не!
И дали е замислял, така или иначе, колебливо или другояче, да я замъкне там горе под прикритието на разни измислени имена и сетне, понеже тя не е поискала да го освободи, я е удавил? Смешно! Невъзможно! Безумно! Неговият план е бил напълно, съвършено друг.
Но, господа — и тук Белнап внезапно се прекъсна, сякаш току-що му е дошла нова или забравена мисъл, — може би вие ще бъдете повече удовлетворени от моите доводи и от крайната присъда, която трябва да произнесете, ако чуете показанията поне на един очевидец на смъртта на Робърта Олдън — човек който, вместо да чуе някакъв глас, е действително присъствал, който е видял и следователно знае как е настъпила смъртта й.
Той погледна при тези думи Джефсън, сякаш искаше да му каже: „Е, Рубин, най-после стигнахме до това!“ А Рубин се обърна към Клайд и непринудено, но с желязна воля във всяко движение пошепна:
— Е, хайде, Клайд, сега всичко зависи от вас. Само че и аз ще дойда с вас, разбирате? Реших да ви разпитвам лично. Аз ви го набивах и набивах в главата, та вярвам, че няма да ви е трудно да ми отговаряте, нали?
Той се усмихна на Клайд сърдечно и окуражаващо, а Клайд, поради силната защита на Белнап, както и тази най-нова и толкова хубава подробност във връзка с Джефсън, се изправи и почти с весел вид, който съвсем не съответстваше с настроението до преди четири часа, пошепна:
— Божичко! Радвам се, че ще го направите. Сега, мисля, всичко ще мине добре.
Но в това време слушателите, като чуха, че ще бъде повикан един истински очевидец, и то не от обвинението, а от защитата, веднага наскачаха на крака, заизвиваха вратове и се развълнуваха. И съдията Объруолцър, необичайно ядосан от неофициалното протичане на този процес, заудря с чукчето си, докато писарят високо викаше:
— Моля, тишина! Моля, тишина! Ако всички не седнат по местата си, слушателите ще трябва да напуснат! Моля, приставите да се погрижат всички да насядат!
В настъпилото напрегнато мълчание се чу гласът на Белнап:
— Клайд Грифитс, заемете свидетелското място.
И слушателите, когато видяха за свое изумление напред да излиза Клайд, придружен от Рубин Джефсън, се размърдаха и зашепнаха въпреки грубите заповеди на съдията и приставите. Дори и Белнап се поучуди, когато видя пристъпващия Джефсън, понеже според предварителната уговорка той, Белнап, трябваше да проведе разпита на Клайд. Но Джефсън, когато стигна до него, докато Клайд сядаше и полагаше клетва, само пошепна:
— Оставете го на мен, Алвин, мисля, че така ще е най-добре. Вижда ми се малко по-напрегнат и неуверен, отколкото бих искал, но се чувствам сигурен, че ще го накарам да се справи.
И тогава слушателите забелязаха смяната на адвокатите и си зашепнаха за това. А Клайд нервно поглеждаше с големите си очи ту тук, ту там, и мислеше: „Е, най-после съм на свидетелското място. Разбира се, сега всички ме наблюдават. Трябва да имам много спокоен вид, сякаш не се тревожа много-много, защото всъщност не съм я убил. Това е вярно, не съм.“ Но пак беше посинял, клепките му бяха зачервени и подпухнали, а ръцете въпреки волята му леко трепереха. Джефсън се обърна към него с дългото си, гъвкаво и подвижно тяло, напомнящо жилава пръчка, впи сините си очи в кафявите очи на Клайд и започна:
