— Но на времето не ви е дошло наум, че този Тенет може да има нещо против или че не постъпвате справедливо спрямо него, като използвате името му, за да прикриете самоличността на човек, който бяга от закона?
— Не, господине… аз мислех, че има сума хора с името Тенет.
При този отговор би могла да се очаква една снизходителна усмивка, но общото настроение бе тъй враждебно и ожесточено срещу Клайд, че в тази съдебна зала не можеше и да се помисли за такова лекомислено отношение.
— Сега слушайте, Клайд — продължи Джефсън, като не сполучи, както току-що бе видял, да смекчи настроението на тълпата, — вие обичахте майка си, нали… или не?
Възражение, спор, докато най-после въпросът е допуснат.
— Да, господине, разбира се, аз я обичах — отговори Клайд, обаче след леко колебание, което можеше да се забележи: стягане на гърлото и тежко повдигане и отпускане на гърдите, когато вдишваше и издишаше.
— Много?
— Да, господине… много. — Сега той не се осмели да погледне никого.
— Не е ли винаги правила всичко каквото може за вас, по свой начин?
— Да, господине.
— Е, тогава, Клайд, как така, след всичко това и въпреки тази страшна злополука, можахте да избягате и да останете тъй дълго надалеч, без да й съобщите поне с една дума, че в никой случай не сте толкова виновен, колкото може да изглежда, и че тя не бива да се тревожи, защото вие работите и се мъчите да станете пак добро момче?
— Но аз й писах, само че не се подписах с името си.
— Разбирам. Още нещо?
— Да, господине. Изпратих й малко пари. Десет долара веднъж.
— Но съвсем не сте помисляли да се върнете?
— Не, господине. Беше ме страх, че ако се върна, може да ме задържат.
— С други думи — особено ясно подчерта Джефсън, — вие бяхте духовен и нравствен страхливец, както заяви моят колега господин Белнап.
— Възразявам срещу начина, по който защитникът се мъчи да внуши на съдебните заседатели как да тълкуват показанията на обвиняемия! — прекъсна Мейсън.
— Показанията на този обвиняем фактически не се нуждаят от никакви тълкувания. Те са много ясни и честни, както всеки може да види — побърза да подхвърли Джефсън.
— Възражението се уважава! — обади се съдията. — Продължавайте, продължавайте.
— И това е било така, понеже сте духовен и нравствен страхливец, доколкото виждам, Клайд… не че ви осъждам за нещо, в което не сте виновен (в края на краищата не сте виновен, че сте се родили такъв, нали?).
Но това беше твърде много и съдията го предупреди да бъде по-грижлив при задаването на по-нататъшните въпроси.
— И тъй, вие се местихте в Олтън, Пиория, Блумингтън, Милуоки и Чикаго, криехте се в малки стаички на задни улички и работехте като мияч на чинии, продавач на газирани напитки или колар и бяхте сменили името си на Тенет, докато всъщност сте могли да се върнете в Канзас сити и да заемете предишната си служба? — продължи Джефсън.
— Възразявам! Възразявам! — закрещя Мейсън. — Няма никакви доказателства в смисъл, че би могъл да се върне там и да заеме предишната си служба.
— Възражението се уважава — разпореди се Объруолцър, при все че в същото това време Джефсън имаше в джоба си писмо от Франсис Кс. Скуайърз, бивш началник на момчетата пиколо в „Грийн Дейвидсън“, когато Клайд е работил там, в което той обясняваше, че с изключение на единственото произшествие във връзка със задигнатата кола не знаел нищо, уронващо престижа на Клайд, и че винаги преди това го е имал за изпълнителен, честен, послушен, внимателен и възпитан. Също, че по времето, когато станала злополуката, той бил сигурен, че Клайд е могъл да бъде само един от водените, а не водачите, и ако се бил върнал и обяснил положението, щял да бъде приет отново на работа. Това не се отнасяло до делото!
По-нататък Клайд разказа как, след като избягал от затрудненията, които го заплашвали в Канзас сити, и скитал насам-натам в течение на две години, най-после си намерил работа в Чикаго като колар, а сетне като пиколо в „Юниън лийг“, а също как, още докато бил на първото от тези места, писал на майка си, а после по нейно искане се канел да пише на чичо си, когато случайно се запознал с него в „Юниън лийг“ и бил поканен от него да отиде в Ликъргъс. След това, ред по ред, разказа подробно как е тръгнал на работа, как бил повишен и неговият братовчед и главният майстор го запознали с разните правила, как по-късно се запознал с Робърта, а след известно време с госпожица X. Но междувременно изброи подробно как и защо е ухажвал Робърта Олдън, как и защо, след като спечелил любовта й, се чувствал и смятал доволен… но как появяването на госпожица X. и непреодолимото му увлечение променили напълно всичките му намерения по отношение на Робърта и макар все още да я харесвал, чувствал, че никога вече както преди не ще иска да се ожени за нея.
Обаче Джефсън, в желанието си да отвлече вниманието на съдебните заседатели от обстоятелството, че Клайд е толкова непостоянен — обстоятелство, твърде дразнещо, за да бъде споменато тъй рано в разглеждането на делото, — веднага се намеси:
— Клайд! Отначало вие наистина сте обичали Робърта Олдън, нали?
— Да, господине.
