— Е, Клайд, първото нещо, в което искаме да бъдем сигурни, е съдебните заседатели и всички други да чуват нашите въпроси и отговори. А след това, когато сте готов, ще започнете с вашия живот, както си го спомняте: къде сте се родили, какво са работили баща ви и майка ви и най-после какво сте правили вие и защо, от времето, когато сте започнали да работите, досега. Може да ви прекъсвам от време на време с някой и друг въпрос, но, общо взето, ще ви оставя да го разправите сам, понеже знам, че вие можете да го направите по-добре от всеки друг.
За да вдъхне на Клайд увереност и да го накара да почувства, че е през цялото време до него — стена, опора между него и нетърпеливата, напрегната, невярваща и мразеща го тълпа, — той се приближи повече, навремени толкова близо, че слагаше крак на свидетелското място или поне се навеждаше към него и се опираше на облегалката на креслото, където седеше Клайд. И през цялото време повтаряше: „Да-а, да… И тогава какво?… А после?“ И неизменно при уверения, ободряващ или покровителствен звук на гласа му Клайд трепваше, като от прилив на нова сила, и така можа без вълнение и запъване да разкаже кратката история на трудната си младост.
— Роден съм в Гранд Рапидс, щата Мичиган. По това време родителите ми са ръководили там религиозна мисия и излизали да проповядват из улиците…
Клайд стигна в показанията си до момента, когато семейството се преместило от Куинси, щата Илинойс (селище, в което бяха отишли поради работата, предложена на бащата и майката от Армията на спасението), в Канзас сити, където от дванадесет до петнадесет годишната си възраст се разтакавал насам-натам и се мъчил да си намери някаква работа, понеже не го привличала комбинацията да ходи на училище и да се занимава с религиозни проповеди, както се очаквало от него.
— Бяхте ли редовен в учението си?
— Не, господине. Ние се местехме твърде много.
— В кой клас бяхте на дванадесетгодишна възраст?
— Ами… трябваше да бъда в седми, но бях само в шести. Именно затова не ми харесваше.
— А харесвахте ли религиозната работа на родителите си?
— Е, не беше лоша… само че никога не ми е харесвало да излизам вечер на проповедите по кръстопътищата.
И така нататък — за работата в магазина за евтини дребни стоки, на щанда за газирани напитки, за разнасянето на вестници, докато най-после постъпил като пиколо в „Грийн Дейвидсън“, най-изискания хотел в Канзас сити, както обясни той на съда.
— Е, добре, Клайд — намеси се Джефсън, който от страх да не би при кръстосания разпит, за да постави под съмнение правдоподобността на свидетелските показания на Клайд, Мейсън да задълбае в случката с катастрофиралата кола и убитото дете в Канзас сити и с това да развали впечатлението от историята, която сега щеше да разкаже Клайд, реши да го изпревари. Положително, ако му задава правилни въпроси, той би могъл да обясни и да смекчи всичко това, докато, ако го остави на Мейсън, то би могло да се изопачи и да придаде извънредно мрачен характер. И така той продължи:
— И колко дълго работихте там?
— Малко повече от година.
— И защо напуснахте?
— Ами поради една злополука.
— Каква злополука?
И сега Клайд, предварително подготвен и обучен по този въпрос, се впусна в подробности и разказа всичко, включително и за смъртта на момиченцето и своето бягство — всичко, което Мейсън наистина възнамеряваше да постави на разглеждане сам. Но сега, когато го чу, само поклати глава и иронично изсумтя.
— Не би било зле да се проучи всичко това — забеляза той.
А Джефсън, доловил колко важно е това, което върши — че вероятно, както би се изразил, е „извадил от строй“ едно от най-добрите оръдия на господин Мейсън, — продължи:
— На колко години сте били тогава, казвате?
— Карах осемнадесетата.
— И вие искате да ми кажете — продължи адвокатът, след като бе задал всички въпроси, които би могъл да измисли във връзка с това произшествие, — че не сте знаели, че можехте да се върнете там, понеже не сте били този, който е взел колата, и след като обясняхте всичко, щяхте да бъдете пуснат срещу гаранцията на родителите ви?
— Възразявам! — извика Мейсън. — Няма никакви данни, че е могъл да бъде пуснат срещу гаранцията на родителите.
— Възражението се уважава! — избоботи съдията от високия си трон. — Моля защитата да се придържа по-близо до същността на делото.
— Възразявам срещу определението ви — забеляза Белнап.
— Не, господине, не го знаех — въпреки всичко отговори Клайд.
— Все пак това ли ви накара, след като избягахте, да смените името си и да се наречете Тенет, както ми казахте? — продължи Джефсън.
— Да, господине.
— Между другото, откъде взехте това име Тенет, Клайд?
— То беше името на едно момче, с което играех в Куинси.
— Добро момче ли беше?
— Възразявам! — обади се от стола си Мейсън. — Неправилно, несъществено, не се отнася до делото.
— О, той може да е общувал с добро момче, въпреки това, което бихте искали да повярват съдебните заседатели, и в този смисъл въпросът напълно се отнася до делото — подхвърли подигравателно Джефсън.
— Възражението се уважава! — избоботи съдията Объруолцър.
