— Добре, тогава трябва да сте знаели или поне сте се досетили от самото начало, нали, че тя е една напълно добродетелна, невинна и набожна девойка.
— Да, господине, точно за такава я смятах — отговори Клайд, като повтаряше онова, което го бяха научили да казва.
— Добре, в такъв случай смятате ли, че бихте могли, засега само бегло, без да навлизате в подробности, да обясните на себе си и на съдебните заседатели как и защо, и къде, и кога са настъпили промените, довели до тази връзка, която всички ние — и тук той обиколи с нетрепващ, проницателен и студен поглед залата, а след това съдебните заседатели — осъждаме. Как е станало възможно, щом сте имали такова високо мнение за нея отначало, тъй скоро да се принизите до тази греховна връзка? Не сте ли знаели, че всички мъже, както и всички жени, я смятат за непозволена, а извън брака — непростителна, престъпна според закона?
Дързостта и ироничната нотка в тези думи бяха достатъчни да предизвикат първо смълчаване, а сетне леко нервно раздвижване от страна на слушателите, което, забелязано от Мейсън, както и от съдията Объруолцър, накара двамата да се навъсят загрижено. Гледай го тоя безсрамен млад циник! Как се осмелява той с намеци, под маската на сериозен разпит, да подхвърля подобна мисъл, която най-малкото чрез внушение подронва самите основи на обществото — религиозни и нравствени! А в това време Джефсън стоеше с безочлив и победоносен вид и слушаше отговора на Клайд:
— Да, господине, предполагам, че знаех… разбира се, знаех… но аз не съм се опитвал да я прелъстя от самото начало, пък и изобщо. Аз бях влюбен в нея.
— Били сте влюбен в нея?
— Да, господине.
— Много?
— Много.
— И тя е била също толкова влюбена във вас по онова време?
— Да, господине, беше.
— От самото начало?
— От самото начало.
— Признавала ли ви го е?
— Да, господине.
— По времето, когато тя се изнесе от дома на семейство Нютън — вие чухте всички показания по този въпрос, — убеждавали ли сте я или опитвали ли сте се да я убедите по някакъв начин, с някаква хитрост или с някакви доводи да напусне тази квартира?
— Не, господине, не съм. Тя сама поиска да излезе оттам. Искаше да й помогна да си намери квартира.
— Искала е вие да й помогнете да си намери квартира?
— Да, господине.
— А защо именно?
— Защото не познаваше много добре града и си мислеше, че може би бих могъл да я упътя къде може да си намери хубава стая, стая според нейните възможности.
— И вие ли й казахте за стаята, която тя нае у семейство Гилпин?
— Не, господине. Не съм й посочил никаква стая. Тя я намери сама. — Това бе точно отговорът, който бе научил наизуст.
— Но защо не сте й помогнали?
— Защото бях зает денем и почти винаги вечер. А освен това мислех, че тя трябва да знае по-добре от мен какво иска: при какви хора и така нататък.
— Сам вие виждали ли сте квартирата у Гилпин, преди тя да се премести там?
— Не, господине.
— Обсъждали ли сте някога с нея, преди тя да се премести там, каква стая трябва да си вземе: разположението й по отношение на вход, изход, изолираност или нещо друго от този род?
— Не, господине, никога.
— Никога ли не сте настоявали например да вземе такава стая, в която да можете да се промъквате и измъквате вечерно време, без да ви видят?
— Никога. Освен това никой не би имал голяма възможност да се вмъкне или измъкне от тая къща, без да го видят.
— И защо не?
— Защото вратата на нейната стая беше точно до общия вход, през който всички влизаха и излизаха, и всеки, който се случеше наблизо, можеше да ме види. — Това също бе един от заучените от него отговори.
— Но вие се вмъквахте и измъквахте, нали?
— Е, да, господине… всъщност ние двамата бяхме решили от самото начало, че колкото по-малко ни виждат някъде заедно, толкова по-добре.
— Поради това правило във фабриката?
— Да, господине, поради това правило във фабриката.
Последва разказът за различните му затруднения с Робърта, до които стигнали поради влизането в живота му на госпожица X.
— Е, Клайд, ще трябва сега да понавлезем във въпроса за тази госпожица X. По споразумение между защитата и обвинението, което вие, господа съдебни заседатели, напълно разбирате, ние можем да зачекнем този въпрос само тук-там, тъй като всичко това засяга едно съвършено невинно лице, чието истинско име не може никому с нищо да помогне. Но някои от фактите може да се споменат, макар че ние ще боравим с тях колкото може по-внимателно, колкото заради невинната жива девойка, толкова и заради уважението към покойната. И аз съм сигурен, че госпожица Олдън би искала да постъпим така, ако беше жива. Но сега по отношение на госпожица X. — продължи той, като се обърна към Клайд. — Двете страни вече установиха, че сте се запознали с нея в Ликъргъс някъде през ноември или декември миналата година. Правилно ли е това, или не?
— Да, господине, правилно е — отговори тъжно Клайд.
— И това, че веднага сте се влюбили безумно в нея?
— Да, господине, това е вярно.
— Беше ли тя богата?
— Да, господине.
