— Красива?… Вярвам всички да допускат, че е — каза той общо на съда, без да иска или да очаква отговор от обвиняемия, но Клайд бе тъй добре дресиран, че отговори:
— Да, господине.
— По времето, когато сте видели за първи път госпожица X., бяхте ли вече вие двамата — искам да кажа вие и госпожица Олдън, — бяхте ли вече установили тази незаконна връзка, за която става дума?
— Да, господине.
— Добре, тогава, като вземем предвид всичко това… не, един момент, първо искам да ви питам за нещо друго, чакайте да видя… по времето, когато сте видели за първи път тази госпожица X., обичахте ли още Робърта Олдън, обичахте ли я, или не?
— Аз още я обичах, да, господине.
— Поне до това време тя още с нищо не ви беше дотегнала? Или беше?
— Не, господине, не беше.
— Нейната обич и нейната дружба са ви били все тъй скъпи и приятни, както и преди?
— Да, господине, бяха.
И когато казваше това, Клайд си мислеше за миналото и му се струваше, че току-що казаното от него е самата истина. Вярно беше, че тъкмо преди да се запознае със Сондра, действително е бил на зенита на доволството и щастието си с Робърта.
— И какви бяха вашите планове за бъдещето с госпожица Олдън, ако изобщо сте имали някакви планове, преди да срещнете тази госпожица X.? Трябва да сте помисляли от време на време за това, нали?
— Как да ви кажа, не съвсем — и при тези думи той си облиза устните от едва сдържана нервност. — Виждате ли, аз никога не съм имал никакъв истински план да направя нещо… искам да кажа, да направя нещо лошо спрямо нея. Нито тя е помисляла за такова нещо, разбира се. Ние просто се оставяхме, един вид да ни влачи течението, още от самото начало. То е било тъй, може би, защото бяхме толкова самотни там. Тя още не се беше сприятелила с никого и аз също. А пък и това правило, което не ми позволяваше никъде да отида с нея и след като се събрахме, според мен просто не се замисляхме много-много над тези неща — нито тя, нито аз.
— Вие просто сте се оставяли на течението, защото нищо още не ви се беше случило и не вярвахте нещо да ви се случи. Така ли е било?
— Не, господине. Исках да кажа, да, господине. Така беше. — Клайд извънредно много искаше да даде тези много пъти репетирани и толкова важни отговори правилно.
— Но все трябва да сте помисляли за нещо… единият от вас или двамата. Вие сте били на двадесет и една, тя на двадесет и три.
— Да, господине. Предполагам, че сме помисляли… предполагам, че аз помислях сегиз-тогиз.
— И какво беше? Можете ли да си спомните?
— Ами да, господине. Предполагам, че мога. Тоест, зная, че съм си помислял от време на време, че ако всичко върви както трябва и аз започна да печеля малко повече и тя си намери работа някъде другаде, ще започна да излизам с нея открито, а после, може би, ако тя и аз продължаваме да се обичаме все така, тогава, може би, ще се оженя за нея.
— Значи, наистина сте мислили да се ожените за нея, така ли?
— Да, господине. Сигурен съм, че съм мислил — ей тъй, както го казах, разбира се.
— Но това е било, преди да се запознаете с тази госпожица X.?
— Да, господине, преди това.
— Прекрасно изпълнено! — саркастично рече Мейсън полугласно на щатския сенатор Редмънд.
— Превъзходна сценична игра — отговори с театрален шепот Редмънд.
— Но казвали ли сте й го някога с тези думи? — продължи Джефсън.
— Ами, не, господине. Не си спомням да съм й го казвал… не точно с тия думи.
— Или сте й го казвали, или не сте. Отговорете, кое от двете?
— Ами нито едното, нито другото, всъщност. Казвах й, че я обичам, че не искам никога да ме напусне и се надявам никога да не го направи.
— Но не сте й казвали, че искате да се ожените за нея?
— Не, господине. Не съм казвал, че искам да се оженя за нея.
— Добре, добре, така да е!… А тя… какво е казвала тя?
— Че никога няма да ме остави — отговори Клайд с труд и с известен страх, като си мислеше при това за последните викове на Робърта и обърнатите към него очи. И извади от джоба си кърпа и започна да бърше влажното си и студено лице и ръце.
— Добра постановка! — промърмори Мейсън с циничен присмех.
— Хитро скроено… хитро скроено! — нехайно подхвърли Редмънд.
— Но кажете ми — спокойно и студено продължи Джефсън, — като сте хранили такива чувства към госпожица Олдън, как можахте да се промените тъй бързо, след като се запознахте с тази госпожица X.? Толкова ли сте непостоянен, че не знаете какво искате от днес за утре?
— Ами не бях мислил така дотогава… не, господине!
— Имали ли сте някога в живота си дълбока, обвързваща любовна връзка, преди да се запознаете с госпожица Олдън?
— Не, господине.
— Но смятали ли сте тази с госпожица Олдън за дълбока и обвързваща, истинска любовна връзка, до момента, когато сте срещнали тази госпожица X.?
— Да, господине, смятах.
— А после… след това?
— Ами… после… не беше вече съвсем същото.
— Искате да кажете, че от пръв поглед, след като сте срещнали госпожица X. един-два пъти, вие сте разлюбили съвсем госпожица Олдън?
