— Ами не, господине. Не беше точно така — бързо и съсредоточено откликна Клайд. — Аз продължавах да я обичам донякъде… всъщност доста много. Но без сам да го разбера, направо полудях по… по… госпожица… госпожица…
— Да, по тази госпожица X. Ние знаем. Вие безумно и безразсъдно сте се влюбили в нея. Така ли беше?
Да, господине.
— А после?
— Ами… после… просто не можех вече да обичам госпожица Олдън тъй както преди. — Ситни капчици пот избиха по челото и бузите на Клайд, докато го каза.
— Разбирам! Разбирам! — продължи Джефсън надуто и високо, за да направи впечатление на съдебните заседатели и слушателите. — Приказки от „Хиляда и една нощ“ за омагьосания и магьосницата.
— Струва ми се, че не разбирам какво искате да кажете — рече Клайд.
— Че в случая сте били очарован, бедното ми момче, от красотата, любовта, богатството, от нещата, за които понякога си мислим, че ги желаем много, извънредно много, но никога не ще можем да ги притежаваме — това е, каквото искам да кажа, и това, до което в много случаи се свежда любовта в света.
— Да, господине — отговори Клайд съвсем простодушно, като заключи с право, че Джефсън просто иска да блесне с красноречието си.
— Но това, което искам да зная е: как е могло, след като сте обичали госпожица Олдън тъй много, както казвате, и след като сте стигнали до тази връзка, която е трябвало да бъде осветена с венчило, как е било възможно да се почувствате толкова малко обвързан или задължен към нея, за да се породи у вас мисълта да я изоставите заради тази госпожица X.? Кажете, как е могло да стане това? Бих искал да го зная, както биха искали да го знаят и тези съдебни заседатели, сигурен съм в това. Къде е било чувството ви на благодарност? Чувството ви за морално задължение? Нима искате да кажете, че то ви липсва? Ние искаме да знаем.
Това беше всъщност разпит от противната позиция — нападка срещу свой собствен свидетел. Но Джефсън не превишаваше своите права и Мейсън не се намесваше.
— Ами… — и тука Клайд се поколеба и се запъна, съвсем като че ли не беше подучен за всичко предварително, и се мъчеше да измисли някакъв довод, който би му помогнал да обясни всичко това. Защото, макар и да беше вярно, че бе научил отговора наизуст, сега, изправен пред конкретния въпрос, тук, в съда, както и пред стария проблем, който го бе тъй обърквал и тревожел в Ликъргъс, той, кажи-речи, не можеше да се сети за всичко, което му бяха наредили да каже, и вместо това сучеше и въртеше, докато най-сетне успя да изрече:
— Работата е там, че съвсем не съм мислил толкова много за тези неща. Не можех, след като я видях. Мъчех се понякога, но не можех. Само я исках и не исках вече госпожица Олдън. Знаех, че не постъпвам правилно… точно така… и ми беше жал за Робърта… но въпреки това като че ли не можех да направя нищо. Можех да мисля само за госпожица X. и не можех да мисля за Робърта, както преди, колкото и да се мъчех.
— Да не искате да кажете, че съвестта не ви е мъчила зарад това?
— Да, господине, мъчила ме е — отговори Клайд. — Аз знаех, че не постъпвам правилно и то ме караше много да се тревожа за нея и за себе си, но въпреки това като че ли не можех да направя нищо друго. — Той повтаряше думите, които Джефсън му беше написал, макар че когато ги прочете за първи път, те му се видяха горе-долу верни. Съвестта го беше мъчила малко.
— А после?
— Ами после тя започна да се оплаква, защото не се отбивах при нея толкова често, колкото преди.
— С други думи бяхте започнали да я пренебрегвате.
— Да, господине, до известна степен… но не съвсем, не, господине.
— Добре, когато сте разбрали, че сте се толкова увлекли по тази госпожица X., какво направихте? Отидохте при госпожица Олдън да й кажете, че вече не я обичате и че сте влюбен в друга!
— Не, не го направих. Не го направих тогава.
— Защо не тогава? Смятали ли сте, че е справедливо и честно да уверявате едновременно две момичета, че ги обичате?
— Не, господине, но и не беше точно така. Виждате ли, по това време аз отскоро познавах госпожица X. и не казвах нищо на госпожица Олдън. Тя не би ме оставила да й го кажа. Но все пак знаех тогава, че не мога вече да я обичам.
— Но какво ще кажете за правата, които е имала госпожица Олдън върху вас? Не сте ли чувствали, че това е било или би трябвало да бъде достатъчно, за да не си позволите да тичате подир друго момиче?
— Да, господине.
— Добре, защо сте го правили тогава?
— Не можех да устоя пред нея.
— Искате да кажете, пред госпожица X.?
— Да, господине.
— И тъй, продължавали сте да тичате подпре й, докато сте я накарали да ви залюби?
— Не, господине, съвсем не е било така.
— Добре, кажете как е било?
— Аз просто я срещах тук и там и се побърках по нея.
— Разбирам. Но въпреки това не сте отишли да кажете на госпожица Олдън, че не я обичате вече?
— Не, господине, не тогава.
— И защо не?
— Защото мислех, че това ще й причини болка и не исках да го направя.
— А, разбирам. Не сте имали нравствената или духовна смелост да го направите тогава?
