— Не знам какво разбирате под нравствена или духовна смелост — отговори Клайд, малко засегнат и ядосан от такава характеристика, — но въпреки това ми беше жал за нея. Тя плачеше и сърцето не ми даваше да й кажа нещо.
— Разбирам. Добре, да го приемем така, щом искате. Но сега кажете ми друго нещо. Тази връзка помежду ви, какво ще кажете за нея, след като сте разбрали, че не я обичате вече? Продължила ли е?
— Ами не, господине, поне не много дълго — отговори Клайд съвсем нервно и засрамено. Мислеше за всичките хора, които бяха сега пред него… за майка си… за Сондра… за всичките хора из целите Съединени щати, които щяха да го прочетат, да узнаят.
И когато Джефсън му беше показал за първи път тези въпроси седмици и седмици преди, Клайд го беше попитал каква е ползата от всичко това. А Джефсън бе отговорил:
— Възпитателно въздействие. Колкото по-бързо и по-дълбоко успеем да поразим съдебните заседатели с някои от действителните житейски факти в тази история, толкова по-лесно ще бъде за вас да ги накарате малко по-трезво да преценят положението, пред което сте били изправен. Но не си блъскайте главата за това сега. Когато им дойде времето, само отговорете на тези въпроси и оставете останалото на нас. Ние знаем какво правим.
Затова сега Клайд добави:
— Виждате ли, след като срещнах госпожица X., не можех вече да обичам госпожица Олдън толкова и затова се мъчех да не отивам при нея тъй често. Но и на нея доста скоро след това се случи тази беда и тогава… е…
— Разбирам. И кога стана това, приблизително?
— Някъде във втората половина на януари миналата година.
— А като се случи, какво стана? Чувствахте ли вие, или не, че е ваш дълг при тези обстоятелства да се ожените за нея?
— Ами, не… не при тогавашното положение… тоест, ако можех да я избавя от това, искам да кажа.
— И защо не? Какво искате да кажете с „при тогавашното положение“?
— Ами виждате ли, беше точно както ви казах. Аз не я обичах вече толкова много и понеже не бях й обещал да се оженя и тя го знаеше, мислех, че ще бъде напълно достатъчно, ако й помогна да се избави от бедата и след това й кажа, че не я обичам както преди.
— Но не можахте ли да я избавите от бедата?
— Не, господине. Обаче се помъчих.
— Вие сте отишли при аптекаря, който даде показания тук?
— Да, господине.
— При някой друг?
— Да, господине, ходих при седем други, докато успея да взема изобщо нещо.
— Но това, което са ви дали, не е помогнало?
— Не, господине.
— Ходили ли сте при този млад галантерист, който го твърди в показанията си?
— Да, господине.
— И дал ли ви е той името на някой определен лекар?
— Ами… да… но не бих искал да споменавам на кого.
— Добре, няма нужда. Но изпращали ли сте госпожица Олдън при някой лекар?
— Да, господине.
— Сама ли е ходила тя, или и вие сте ходили с нея?
— Аз ходих с нея… искам да кажа, до вратата.
— Защо само до вратата?
— Ами ние поразсъждавахме и тя мислеше също като мен, че може да е по-добре така. Аз нямах чак много пари по това време. Аз мислех, че той може да се съгласи да й помогне срещу по-малък хонорар, ако отиде сама, отколкото ако отидем заедно.
„Да ме вземат дяволите, ако той не краде гръмотевичните ми въпроси — помисли си тук Мейсън. — Той ме изпреварва с повечето неща, с които възнамерявах да объркам обвиняемия.“ И разтревожено поизправи гръб на стола си. Бърли, Редмънд и Ърл Нюком — всички разбраха ясно сега какво се мъчеше да направи Джефсън.
— Разбирам. А да не е било случайно, защото ви е било страх, че за това може да се научат чичо ви или госпожица X.?
— О, да, аз… тоест ние двамата мислехме за това и го обсъждахме. Тя разбираше как стоят нещата с мен във фабриката.
— Но не сте говорили за госпожица X.?
— Не, не и за госпожица X.
— А защо не?
— Ами защото мислех, че не е много подходящо да й го кажа тъкмо тогава. То можеше много да я разстрои. Исках да почакам, докато тя се оправи.
— И тогава да й го кажете и да я оставите. Това ли имате предвид?
— Ами да, ако все още нямаше да мога да я обичам повече, да, господине.
— Но не и когато беше в това положение?
— Ами не, господине, не, докато беше в това положение. Но виждате ли, по онова време аз се надявах, че ще мога да я избавя от това затруднение.
— Разбирам. Но не влияеше ли състоянието й върху отношението ви към нея… не будеше ли у вас желание да оправите цялата работа, като се откажете от тази госпожица X. и се ожените за госпожица Олдън?
— Ами не, господине… не точно тогава… тоест не по онова време.
— Какво искате да кажете с това „не по онова време“?
— Ами аз наистина почувствах такова желание по-късно, както ви казах… но не тогава… това стана после… след като тръгнахме на нашето пътешествие в Адирондакските планини.
— А защо не тогава?
— Казах защо. Бях твърде много увлечен по госпожица X., за да мисля за нещо друго, освен нея.
— Вие не можехте да се промените още тогава?
— Не, господине. Беше ми жал, но не можех.
