— Разбирам. Но да оставим това засега. Аз ще се върна към това по-нататък. Сега искам да обясните, ако можете, на съдебните заседатели какво точно е било у госпожица X., което, противопоставено на госпожица Олдън, я е правило да изглежда толкова по-желана във вашите очи. Кои точно черти в държането, външността, склонностите или общественото положение или каквото да било друго са ви привличали толкова? Дали го знаете?
Това беше въпрос, който и Белнап, и Джефсън по различни начини и по различни съображения — психически, правни, лични — бяха задавали на Клайд преди и бяха получавали различни отговори. Първо, той не можеше и не искаше изобщо да говори за Сондра от страх, че каквото и да каже, ще бъде подхванато и използвано на процеса и във вестниците наред с нейното име. Но по-късно, когато от премълчаването на името й във вестниците навред стана ясно, че с нея няма да се занимават, той си позволи да говори за нея по-свободно. Ала тук, пред съда, пак стана неспокоен и затворен.
— Ами, виждате ли, това е трудно да се каже. Тя ми се виждаше много красива. Много по-красива от Робърта… но не само това, тя се различаваше от всички, които бях някога познавал, по-самостоятелна и всички обръщаха толкова много внимание на каквото и да направеше или кажеше. Тя като че ли знаеше повече от всеки друг, когото съм някога познавал. Обличаше се ужасно хубаво, беше много богата, принадлежеше към висшето общество, а името и снимките й бяха вечно във вестниците. Аз четях за нея всеки ден, когато не я виждах, и това като че ли я държеше пред очите ми. Беше и много смела — не толкова проста или доверчива, както госпожица Олдън — и първо на мен ми беше трудно да повярвам, че започва така да се интересува от мен. Стана така, че не можех да мисля за никой или нищо друго и вече не исках Робърта. Просто не можех — с госпожица X. непрекъснато пред очите ми.
— Да, както ми изглежда, май наистина сте били влюбен или дори хипнотизиран — подхвърли Джефсън в края на това изказване, като гледаше с крайчеца на дясното си око съдебните заседатели. — И това ако не е картинка на безумно влюбен, не знам какво друго да нарека така.
Обаче и слушателите, и съдебните заседатели, доколкото можа да види, посрещнаха и това с каменни лица, както преди.
Ала веднага оттук нататък дойде ред на буйния и мътен поток на предполагаемия предумисъл — този неумолим път, към който водеше всичко това.
— Е, добре, Клайд, какво точно се случи по-сетне? Разкажете ни сега толкова подробно, колкото можете да си спомните. Не го смекчавайте, нито се опитвайте да се покажете в по-добра или по-лоша светлина. Тя е умряла, а и вие може да умрете, ако тези дванадесет господа тук в крайна сметка решат така. — При тези думи студена тръпка като че поби цялата съдебна зала, също както и Клайд. — Но за да имате мир в душата си, най-добре е да кажете истината. — И тук Джефсън си помисли за Мейсън: нека противодейства на този ход, ако може.
— Да, господине — каза простичко Клайд.
— Е, тогава, след като тя попадна в беда и вие не можахте да й помогнете, какво стана? Какво направихте?… Как постъпихте?… Между другото, един момент… каква беше заплатата ви по това време?
— Двадесет и пет долара седмично — призна Клайд.
— Никакви други източници на приход?
— Не ви чух добре.
— Имало ли е някакъв друг източник, от който сте получавали някакви пари по един или друг начин тогава?
— Не, господине.
— И колко сте плащали за стаята си?
— Седем долара седмично.
— А за пансион?
— О, от пет до шест.
— Някакви други разноски?
— Да, господине: облеклото и прането.
— Трябвало е да плащате своя дял във всички светски развлечения, нали?
— Възразявам, това е навеждащ въпрос! — извика Мейсън.
— Възражението се приема — отговори съдията Объруолцър.
— Някакви други разноски, за които можете да се сетите?
— Ами трамвайни и железопътни билети. Освен това трябваше да участвам в общите разноски за разни светски развлечения.
— Точно така! — извика Мейсън с голямо раздразнение. — Бих ви помолил да престанете да подсказвате на този папагал.
— Аз пък ще помоля почитаемия прокурор да не се бърка, където не му е работата! — изсумтя Джефсън, колкото да защити Клайд, толкова и заради себе си. Искаше да пречупи у Клайд страха пред Мейсън. — Аз подлагам този обвиняем на разпит. А колкото за папагали, през миналите няколко седмици видяхме тук достатъчно много такива, научили урока си като ученици!
— Това е злонамерена лъжа! — закрещя Мейсън. — Възразявам и искам да ми се извинят!
— Господин съдия, извинение се дължи на мен и на моя подзащитен и аз ще накарам да ми го дадат много скоро, ако прекъснете заседанието за няколко минути. — И като се изправи пред самия Мейсън, добави: — И ще съумея да го получа без всякаква помощ от съда.
Тогава Мейсън помисли, че ще бъде нападнат физически, зае отбранително положение, а съдебните пристави, помощниците на шерифа, стенографите, писарите и самият секретар на съда се насъбраха наоколо и хванаха двамата правници, докато съдията Объруолцър удряше с все сила с чукчето си по масата.
