— Господа, господа! И двамата показахте неуважение към съда, и двамата! Ще се извините пред съда и един на друг или ще обявя делото за невалидно, ще ви наложа по десет дена затвор и ще ви глобя по петстотин долара всеки!
С тези думи той се наведе надолу и намръщено ги изгледа. И Джефсън тозчас отговори по най-любезен и предразполагащ начин:
— При това положение, господин съдия, аз се извинявам пред вас, пред господин прокурора и пред господа съдебните заседатели. Нападката, отправена от господин прокурора против моя подзащитен, ми се стори твърде непочтена и неуместна, нищо повече.
— Оставете това — продължи Объруолцър.
— При тези обстоятелства, господин съдия, аз се извинявам пред вас и пред господин защитника. Може да съм постъпил малко припряно. И пред подзащитния също — добави с насмешка Мейсън, след като погледна съдията Объруолцър в ядосаните, непреклонни очи, а след това Клайд, който веднага се сви и извърна поглед.
— Продължавайте — мрачно изръмжа Объруолцър.
— И тъй, Клайд — подхвана отново Джефсън, спокоен, сякаш беше само запалил и хвърлил клечка кибрит, — вие казвате, че заплатата ви е била двадесет и пет долара и сте имали най-различни разходи. Бяхте ли успели до това време да сложите настрана малко пари за черни дни?
— Не, господине… не много… всъщност никакви.
— Добре тогава, да предположим, че някой лекар, към когото госпожица Олдън се беше обърнала, се съгласеше да й помогне и й поискаше, да речем, сто долара или нещо такова, били ли сте готов да й предоставите тази сума?
— Не, господине, искам да кажа, не веднага.
— Знаете ли да е имала тя някакви свои пари?
— Доколкото знам, никакви; не, господине.
— Добре, как сте възнамерявали да й помогнете тогава?
— Ами мислех си, че ако тя или аз намерим някого и той се съгласи да му платя на части, бих могъл да пестя и да му се издължа по тоя начин, може би.
— Разбирам. Вие сте имали пълното желание да направите това, така ли?
— Да, господине, имах.
— Вие й го казахте, нали?
— Да, господине, тя го знаеше.
Добре, когато нито вие, нито тя успяхте да намерите някого, който да й помогне, какво стана тогава? Какво направихте след това?
— Ами тогава тя поиска от мен да се оженя за нея.
— Веднага ли?
— Да, господине, веднага.
— И какво й отговорихте вие?
— Казах й, че просто не мога в този момент. Че нямам никакви пари, за да се оженя. А освен това, дори и да имах и да не отидехме никъде, поне докато се роди детето, всички щяха да се научат и аз все едно не бих могъл да остана там. Пък и тя също.
— А защо не?
— Ами заради моите роднини. Те не биха искали да ме оставят на служба, а предполагам и нея.
— Разбирам. Те биха сметнали, че не сте годен за работата, която вършехте, пък и тя също. Така ли?
— Аз така мислех във всеки случай — отговори Клайд.
— А после какво?
— Ами дори и да исках да заминем и да се оженя за нея, нямах достатъчно пари за такова нещо, нито пък тя имаше. Щеше да ми се наложи да напусна службата и да тръгна да търся някъде друга, преди да й позволя да дойде при мен. Освен това не знаех никакво място, където бих могъл да отида и да печеля, колкото печелех в Ликъргъс.
— Ами работата в хотел? Не можехте ли да се върнете към това?
— Е, може би… ако имах някаква препоръка. Но не исках да се върна на такава работа.
— А защо не?
— Ами тя не ми харесваше вече толкова… този начин на живот.
— Но вие не искате да кажете, че не ви се работи изобщо, нали? Не сте имали такова отношение, нали?
— О, не, господине. Нищо подобно. Аз й обещах веднага, че ако замине за известно време, докато се роди детето, и ми позволи да остана в Ликъргъс, ще се помъча да живея с по-малко пари и ще й давам всичко, което успея да спестя, докато тя се оправи.
— Но не да се ожените за нея?
— Не, господине, чувствах, че не можех да направя това тогава.
— И какво ви отговори тя на това?
— Тя не беше съгласна. Каза, че не можела и не искала да изтърпи всичко, освен ако се оженя за нея.
— Разбирам. Още тогава?
— Ами да… поне доста скоро. Беше съгласна да почака малко, но не искаше да замине, освен ако се оженя за нея.
— И казахте ли й, че не я обичате вече?
— Ами почти… да, господине.
— Какво разбирате под „почти“?
— Ами че не исках. Освен това тя знаеше, че не я обичам вече. Тя го казваше сама.
— На вас, по онова време?
— Да, господине. Безброй пъти.
— Добре, да, това е вярно, това го имаше във всичките тези нейни писма, които прочетоха тук. Но когато тя отказа тъй категорично, какво направихте вие тогава?
— Ами не знаех какво да правя. Но си мислех, че може би, ако успея да я убедя да си отиде за известно време у дома, докато аз се помъча да спестя, каквото мога, ами… може би… като си отидеше у дома и разбереше как съвсем не ми се ще да се оженя за нея… — Клайд се пресече и си задърпа устните: да лъже така, беше трудно.
— Тъй, продължавайте. И помнете, истината, колкото и да ви е срам от нея, е по-добра от всякаква лъжа.
— И може би, когато се уплаши още повече и загуби малко от решителността си…
— Не ви ли беше страх и вас?
— Да, господине, беше ме страх.
— Добре, продължавайте.
