— … Че тогава… е… може би, ако й предложех всичко, което успеех да спестя дотогава… разбирате ли, мислех си, навярно бих могъл да взема и малко назаем от някого… че тя може да се съгласи да замине и да не ме кара да се оженя… да си живее някъде и аз да й помагам.
— Разбирам. Но тя не се съгласи на това?
— Ами не… не се съгласи да не се оженя за нея… но да отиде при родителите си за един месец, се съгласи. Не можех да я накарам да каже, че се отказва от мен.
— Но казвали ли сте й по това или по някое друго време, преди или след това, че ще дойдете там и ще се ожените за нея?
— Не, господине, никога не съм й го казвал.
— Какво точно сте й казвали тогава?
— Казах й, че… щом успея да събера парите — запредъвква думите си Клайд, толкова смутен и засрамен беше, — че ще дойда да я взема след около месец и може да отидем някъде, докато… докато… докато тя се освободи от това положение.
— Но не сте й казали, че ще се ожените за нея?
— Не, господине, не съм.
— Но тя искаше да го направите, разбира се.
— Да, господине.
— Не ви ли е идвало наум, че тя може да ви накара да го направите — да се ожените за нея против волята си, искам да кажа?
— Не, господине, не е. Стига да можех, не бих допуснал такова нещо. Моят план беше да чакам колкото мога по-дълго и да спестя колкото мога повече пари и когато дойде времето, направо да откажа, да й дам всичките пари, които имам, и да й помагам колкото мога след това.
— Но вие знаете — най-любезно и дипломатично продължи тогава Джефсън, — че на много места в тези писма, които ви е писала госпожица Олдън — той посегна и взе от масата на прокурора оригиналите от писмата на Робърта и ги претегли тържествено в ръката си, — се споменава някакъв план, който вие двамата сте имали във връзка с това пътуване, или поне тя е мислила, че вие имате. Какъв точно е бил този план? Тя недвусмислено го споменава, ако си спомням правилно, като „нашия план“.
— Зная това — отговори Клайд, понеже от два месеца насам заедно с Белнап и Джефсън беше разисквал тъкмо този въпрос. — Но единственият план, който ми е известен — и тук той положи крайни усилия да изглежда откровен и убедителен, — беше тоя, който й предлагах много пъти.
— И какъв беше той?
— Ами тя да замине, да си вземе някъде стая и да приеме моята помощ, като от време на време я навестявам.
— О, не, тук вие грешите — възрази му хитро Джефсън. — Това не е и не може да бъде планът, който тя е имала пред вид. Тя казва в едно от тези писма, че знае колко трудно ще е за вас да заминете и да останете толкова дълго с нея, докато тя се оправи, но че друг изход няма.
— Да, зная — отговори Клайд бързо и точно както му бе казано да направи, — но това е бил нейният план, не моят. Тя непрекъснато ми повтаряше през цялото време, че тъкмо това иска аз да направя и че ще трябва да го направя. Тя ми го каза няколко пъти по телефона и аз може да съм казвал „добре, добре“, като съм искал да кажа не че съм напълно съгласен, но че искам да поговоря с нея още по тоя въпрос в бъдеще.
— Така. Значи, доколкото ви разбирам, тя е имала предвид едно нещо, а вие друго.
— Аз знам, че никога не съм се съгласявал с нейния план съвсем. Тоест, не правех нищо друго, а само я молех да почака и да не предприема нищо, докато ми се удаде да събера достатъчно пари, за да дойда при нея да поговорим още и да я убедя да замине, както й предлагах.
— Но ако тя не се съгласеше на вашия план, тогава какво?
— Ами тогава щях да й кажа за госпожица X. и да я помоля да ме остави.
— А ако тя все пак не се съгласеше?
— В такъв случай би могло да избягам, но не ми се мислеше много-много за това.
— Разбира се, вие знаете, Клайд, някои тук са на мнение, че от ваша страна е имало предумисъл, възникнала в ума ви по онова време, да укриете своята и нейната самоличност, да я примамите там горе, на едно от онези безлюдни езера в Адирондакските планини и хладнокръвно да я убиете или удавите, за да можете свободно да се ожените за тази госпожица X. Има ли нещо вярно в това? Кажете на господа съдебните заседатели: да или не, кое от двете?
— Не! Не! Никога не съм кроил да убивам нея или някой друг! — съвсем трагично запротестира, Клайд, стисна облегалките на креслото и се помъчи гласът му да прозвучи колкото може по-прочувствено, понеже така го бяха учили да направи. Същевременно се повдигна от мястото си и направи усилие да си придаде непреклонен и убедителен вид, макар сърцето и душата му да се гърчеха от съзнанието, че е кроил такова нещо и ето какво го смазваше най-много в този миг — болезнено, страхотно смазваше: очите на съдията и съдебните заседатели, на Мейсън и всички журналисти и журналистки. И на челото му отново изби студена пот, той развълнувано ближеше тънките си устни и преглъщаше с труд, понеже гърлото му беше пресъхнало.
