— Ами тогава й казах, че ако сляза долу или отида някъде другаде да взема няколко рекламни диплянки, може и да намерим там някъде място, където не е толкова скъпо.
— И отидохте ли?
— Да, господине.
— Добре, а после какво?
— Ами ние ги прегледахме и най-после попаднахме на езеро Грас.
— Кой е попаднал? И двамата заедно или само тя?
— Ами тя взе една диплянка, аз взех друга и тя намери в нейната реклама за ханче там, на езерото, където човек можел да прекара една седмица за двайсет и един долара или пет долара на ден за двама. И аз си помислих, че не бихме могли да минем с много по-малко от това на ден.
— Само един ден ли имахте намерение да останете?
— Не, господине. Стига тя да поискаше да остане по-дълго. Моята мисъл отначало беше, че бихме могли да останем един или два, или три дена. Не можех да го предвидя: толкова време, колкото би ми потрябвало да обсъдя всичко с нея и да я накарам да разбере, да вникне в моето положение.
— Разбирам. А после?…
— Ами после отидохме на езеро Грас на другата сутрин.
— Все още в различни вагони?
— Да, господине… в различни вагони.
— А когато стигнахте там?
— Ами записахме се.
— Как?
— „Клифърд Грейъм със съпругата си“.
— Все още ви е било страх, че някой ще узнае кой сте?
— Да, господине.
— Мъчили ли сте се да промените някак почерка си?
— Да, господине… малко.
— Но защо винаги сте прибягвали до истинските си инициали: К. Г.?
— Ами, мислех си, че инициалите на куфара ми трябва да бъдат същите, както инициалите в книгата за гости, но името да бъде друго.
— Разбирам. Хитро в едно отношение и не толкова хитро в друго, само наполовина хитро, което е най-лошо.
При тези думи Мейсън се понадигна, сякаш да направи възражение, но очевидно промени решението си и бавно пак се отпусна. И дясното око на Джефсън отново бързо и изпитателно огледа съдебните заседатели отдясно на него.
— Добре, обяснихте ли й най-после, както сте възнамерявали, че искате да сложите край на всичко, или не?
— Исках да й говоря за това веднага щом стигнем там, ако мога… във всеки случай не по-късно от другата сутрин… но щом слязохме от влака и се настанихме, тя взе да ми повтаря, че стига да се оженя за нея, тогава… че няма да иска да останем женени дълго… че била болна и изнервена и се чувствала толкова зле… че всичко, което искала, било да изтърпи докрай и да даде на детето име, а след това щяла да замине и да ме остави да си вървя по своя път.
— А после?
— Ами после… после ние излязохме на езерото…
— Кое езеро, Клайд?
— Ами езеро Грас. И там взехме лодка да се поразходим.
— Веднага? Следобеда?
— Да, господине. Тя искаше да излезем. И тогава, докато обикаляхме езерото… — Той позамълча. — Тя пак се разплака и като че ли толкова много се тревожеше и изглеждаше толкова болна и изнервена, и аз реших, че в края на краищата тя е права, а аз не съм, че не би било правилно, поради детето и всичко друго, да не се оженя за нея и затова си помислих, че ще е по-добре да се оженя.
— Разбирам. Душевен прелом. И казахте ли й го още там?
— Не, господине.
— И защо не? Не ви ли стигаха всички мъки, които й бяхте причинили дотогава?
— Стигаха, господине. Но виждате ли, тъкмо когато щях да й заговоря, аз се замислих за всичките неща, които бях мислил, преди да дойда на езерото.
— Какво например?
— Ами за госпожица X. и живота ми в Ликъргъс, и пред какво щяхме да се изправим, ако заминехме по тоя начин.
— Тъй.
— И… е… и тогава не можах да й го кажа веднага… поне не в този ден.
— Добре, какво й казахте тогава?
— Ами казах й да не плаче повече… че, както мисля, може би, ще е добре да ми даде още двайсет и четири часа да обмисля всичко… че, може би, ще можем да се спрем на някакво решение.
— А после?
— Ами после тя каза, че езеро Грас не й харесва. Би искала да се махне оттам.
— Тя би искала?
— Да. И тогава ние извадихме пак картите и аз запитах един човек в хотела дали знае нещо за тамошните езера. И той каза, че от всичките наоколо Голямата чапла било най-красивото. Аз бях го видял веднъж и разправих на Робърта за него и какво ми каза човекът, и тогава тя ме попита защо да не отидем там.
— И затова ли отидохте там?
— Да, господине.
— Не е ли имало някакво друго основание?
— Не, господине… никакво… освен това, че беше към юг, а ние все едно пътувахме в тази посока.
— Разбирам. И това е било в четвъртък, осми юли?
— Да, господине.
— Добре, сега, Клайд, както видяхте, тук ви обвиняват, че сте завели госпожица Олдън до това езеро и сте я извели по него с единственото и предумишлено намерение да я убиете, да я лишите от живот, като намерите някое ненаблюдавано и усамотено местенце и тогава първо да я ударите с фотоапарат или весло, пръчка или може би камък и след това да я удавите. Какво ще кажете сега за това? Вярно ли е, или не е?
