— Не, господине! Това не е вярно! — отвърна Клайд отчетливо и подчертано. — Преди всичко аз не отидох там по собствено желание, а само защото на нея не й хареса на езеро Грас. — И тогава, понеже беше започнал да се отпуска на креслото си, той се поизправи и изгледа съдебните заседатели и слушателите с толкова самоувереност и убеденост, колкото можеше да събере — както предварително му бе казано да направи. В същото време добави: — А аз исках да й доставя колкото мога повече удоволствие, та поне малко да я разведря.
— Беше ли ви все още много жал за нея този четвъртък, както предишния ден?
— Да, господине… струва ми се, дори повече.
— И бяхте ли тогава окончателно решили какво ще правите?
— Да, господине.
— Е, и какво точно беше то?
— Ами бях решил да действам, колкото мога по-честно. Бях мислил за това цяла нощ и си дадох сметка колко зле ще се чувства тя, пък и аз, ако не постъпя правилно спрямо нея… защото тя беше казала три или четири пъти, че ако не постъпя правилно, ще се самоубие. И аз бях решил тая сутрин, каквото ще да стане, да уредя всичко същия ден.
— Това е било на езеро Грас. Вие сте били все още в хотела в четвъртък сутрин?
— Да, господине.
— И какво точно се канехте да й кажете?
— Ами това, че знам колко неправилно съм се отнесъл спрямо нея и че съжалявам освен това, че нейното предложение е напълно справедливо и че ако, след като чуе каквото искам да й кажа, все още ме иска, ще замина с нея и ще се оженим. Но че първо трябва да й обясня истинската причина за промяната в отношението ми към нея… че съм се влюбил и още съм влюбен в друга девойка и че не мога да се преборя с това чувство… че вероятно, независимо от това дали ще се оженя за нея, или не…
— Вие имате предвид госпожица Олдън?
— Да, господине… че винаги ще обичам това друго момиче, защото просто не мога да го залича в ума си. Но въпреки всичко, ако за нея това няма значение, ще се оженя за нея, макар и да не я обичам вече както преди. Това е всичко.
— Е, добре, а госпожица X.?
— Ами бях мислил и за нея също, но си казах, че тя е по-добре материално и може да го понесе по-лесно. Освен това си мислех, че Робърта може да ме пусне да си вървя и ще можем да си останем приятели и аз ще й помагам, колкото мога.
— Бяхте ли решили къде точно да се ожените?
— Не, господине. Но аз знаех, че има безброй градчета оттатък Голямата чапла и езеро Грас.
— Но нима сте щели да го направите, без да кажете преди това нито една дума на госпожица X.?
— Ами не, господине… не съвсем. Аз си правех сметка, че ако Робърта не ме пусне да си вървя, но не ми откаже да се отлъча за няколко дни, ще отида, където живее госпожица X., ще й кажа и тогава ще се върна. Но ако тя се противопостави, е, тогава ще пиша на госпожица X. едно писмо, ще й обясня цялото положение и след това ще се оженя за Робърта.
— Разбирам. Но, Клайд, тук, сред другите веществени доказателства, беше представено и това писмо, намерено в джоба на палтото на госпожица Олдън, писмото, написано върху бланка на ханчето при езеро Грас и адресирано до майка й, в което госпожица Олдън пише, че ще се жени. Бяхте ли й вече казали там, на езеро Грас, онази сутрин, че непременно ще се ожените за нея?
— Не, господине, не точно така, но когато станахме сутринта, наистина й казах, че това ще е съдбовният ден за нас и тя ще може да реши за себе си дали иска да се оженя за нея, или не.
— Аха, разбирам. Ето каква била работата — усмихна се Джефсън, сякаш му беше много олекнало.
Мейсън, Нюком, Бърли и щатският сенатор Редмън, които слушаха с най-дълбоко внимание, възкликнаха на това място полугласно и почти в хор: „И това ако не е глупост!“
— Е, да пристъпим сега към самото пътуване. Вие чухте тук свидетелските показания и черните подбуди и кроежи, които се приписваха на всяко ваше движение. Сега искам да го разкажете вие от ваша гледна точка. В показанията тук се спомена, че сте носили със себе си двата куфара — своя и нейния, — но че сте оставили — нейния на Ловната хижа, когато сте стигнали там, а вашия сте взели на езерото при себе си в лодката. Защо сте направили това? Моля ви се, говорете така, че да могат да ви чуят всички съдебни заседатели.
— Ами причината за това бе… — и тук гърлото му пак така пресъхна, че едва можеше да говори — ние не знаехме дали ще можем да намерим нещо за обед на Голямата чапла и затова решихме да вземем едно-друго от езеро Грас. Нейната чанта бе пълна с дрехи, но в моя куфар имаше място. Освен това в него беше моят фотоапарат, а отвън бе вързан триножникът. Затова реших да оставя нейния и да взема моя.
—
— Ами аз я попитах какво мисли и тя каза, че според нея така ще е най-добре.
— Къде сте я попитали за това?
— На пристигане във влака.
— А знаехте ли тогава, че ще се върнете на Ловната хижа след разходката по езерото?
— Да, господине, знаех. Трябваше да се върнем. Друг път нямаше. Това ни го казаха на езеро Грас.
— А на отиване към Голямата чапла… спомняте ли си показанията на шофьора, който ви е закарал, че сте били „много нервен“ и сте го попитали дали там има много хора в този ден?
