— Не вярвате? Аха, разбирам; лъжи колкото си искаш и където си искаш… и когато си искаш… и при всякакви обстоятелства… освен когато те съдят за убийство!
— Не, господине. Не е така. Но туй, което казах току-що, е вярно.
— И вие се заклевате с ръка върху библията, че във вас е настъпил душевен прелом?
— Да, господине.
— Че госпожица Олдън е била много печална и поради това във вас е настъпил този душевен прелом?
— Да, господине. Точно така.
— Добре, кажете сега, Грифитс, когато е била при родителите си и ви е чакала, тя ви е написала всички тези писма там, така ли?
— Да, господине.
— Вие сте получавали средно, по едно на всеки два дни, така ли?
— Да, господине.
— И сте знаели, че е самотна и нещастна там, така ли?
— Да, господине… но нали аз обясних…
— А, обяснили сте! Искате да кажете, че вашите адвокати са го обяснили зарад вас! Не са ли ви набивали в главата ден след ден в затвора как да отговаряте, когато му дойде времето?
— Не, господине, не са — отговори Клайд предизвикателно, доловил в този миг погледа на Джефсън.
— Добре, тогава, когато ви запитах там горе на Мечото езеро как се е стигнало до гибелта на тази девойка, защо не ми казахте веднага, та да спестите всички тези неприятности, подозрения и разследвания? Не смятате ли, че хората са щели да ви изслушат там с повече благосклонност и вяра, отколкото сега, след като в продължение на пет дълги месеца сте обмисляли всичко с помощта на двама адвокати?
— Но аз не съм го обмислял с никакви адвокати — настоя Клайд, без да сваля очи от Джефсън, който го подкрепяше с всичките си духовни сили. — Аз току-що обясних защо съм го направил.
— Обяснили сте! Обяснили сте! — закрещя Мейсън, излязъл извън кожата си при мисълта, че това лъжливо обяснение бе достатъчен щит или преграда, зад която Клайд можеше да се скрие, колчем се усетеше притиснат по-силно, тоя дребен плъх! И затова сега просто се разтрепери от сдържана ярост, когато продължи: — Но преди това пътуване, докато тя ви ги пишеше, те ви се виждаха тъжни, нали?
— Ами да, господине. Тоест… — той непредпазливо се поколеба, — поне някои места.
— Аха, разбирам: само някои места сега. Мисля, вие току-що казахте, че сте ги смятали за тъжни.
— Ами да, смятам.
— И сте ги смятали.
— Да, господине… и ги смятах.
Обаче очите на Клайд започнаха неспокойно да се обръщат към Джефсън, който го фиксираше като със светлинен лъч.
— Спомняте ли си да ви е писала това? — Мейсън посегна към едно от писмата и зачете: — „Клайд… аз положително ще умра, скъпи, ако не дойдеш. Толкова съм самотна. Малко остава да се побъркам. Да можех да замина и да не се върна вече! Но ако ти би искал да ми се обаждаш по телефона поне през ден, понеже не искаш да ми пишеш… И то, когато имам нужда от теб и от една окуражаваща дума.“ — Гласът на Мейсън звучеше меко. Беше тъжен. Усещаше се, докато говореше, вълна от съжаление да преминава като звук и цвят не само през него, но и през всеки слушател във високата и тясна съдебна зала. — Вижда ли ви се това изобщо тъжно?
— Да, господине, вижда ми се.
— Виждало ли ви се е на времето?
— Да, господине, виждало ми се е.
— Вие сте знаели, че е искрено, нали? — изръмжа Мейсън.
— Да, господине, знаех.
— Защо тогава мъничко от това съжаление, което, както твърдите, ви е трогнало така дълбоко насред езерото Голямата чапла, не ви е трогнало и в Ликъргъс, та да вдигнете телефонната слушалка там, в дома на госпожа Пейтън, и да успокоите това самотно момиче, ако не с друго, с едно уверение, че ще дойдете? Дали е било, защото съжалението ви към нея тогава не е било толкова голямо, колкото след като тя ви писа това заплашително писмо? Или защото сте таили някакъв замисъл и ви е било страх, че много телефонни разговори с нея може да привлекат вниманието? Как е могло изневиделица да изпитате такова голямо съжаление горе на Голямата чапла, а да нямате никаква милост към нея долу в Ликъргъс? Да не е нещо, което можете да отваряте и затваряте като кран?
— Никога не съм казвал, че изобщо не съм я съжалявал — отвърна предизвикателно Клайд, когото Джефсън беше току-що стрелнал с бърз поглед.
— Да, но вие сте я оставили да чака, докато ви е заплашила със собствения си ужас и мъка.
— Ами, аз признах, че не съм се държал добре с нея.
— Ха-ха! Добре!
Никой не можеше да удържи повече Белнап. Той заяви, че протестира, и с разпалена непримиримост се обърна към съдията:
— Това е скандално, господин съдия! Нима ще допуснете господин прокурорът да произнася реч с всеки свой въпрос?
— Не съм чул никакви протести — парира забележката съдията. — Моля господин прокурора да формулира въпросите си, както следва.
Мейсън посрещна мъмренето много спокойно и се обърна пак към Клайд:
— Според вашите показания в лодката насред Голямата чапла вие сте държали в ръка този фотоапарат, притежаването на който бяхте отрекли преди?
— Да, господине.
— И тя беше на кърмата на лодката?
— Да, господине.
