— Достатъчно близо, за да я грабнете и да я задържите, ако сте го искали, нали? Нали затова сте скочили, когато тя е политнала?
— Да, затова скочих — отговори с усилие Клайд, — но не бях достатъчно близо, за да я прихвана. Помня, че веднага се озовах под водата, а когато изплувах, тя беше на известно разстояние от мен.
— Добре, на какво разстояние точно? Колкото оттук до този край на ложата на съдебните заседатели или до онзи край, или на половината, или колко?
— Ами нали ви казвам, че не можах много добре да забележа. Приблизително колкото оттук до онзи край, предполагам — излъга той, като увеличи разстоянието най-малко с осем стъпки.
— Сериозно? — възкликна Мейсън, като се престори на изумен. — Лодката се преобръща тук, вие двамата падате във водата близо един до друг, а когато излизате на повърхността, тя е на двадесетина стъпки от вас! Не смятате ли, че паметта ви малко нещо изневерява в този случай?
— Ами, така ми се видя, когато излязох на повърхността.
— Добре, след като лодката се е преобърнала и двамата сте излезли на повърхността, къде бяхте спрямо
— Ами както ви казах, в първия миг, когато излязох на повърхността, не можах да забележа — отговори Клайд и загледа нервно и неуверено пространството пред себе си. Положително това беше скроена за него клопка. — Горе-долу колкото оттук до тая преграда зад масата ви, предполагам.
— Значи, към трийсет, трийсет и пет стъпки — хитро и насърчаващо подсказа Мейсън.
— Да, господине. Може би толкова. Не мога да кажа със сигурност.
— Така, щом вие сте били ей там, а лодката тук, къде е била по това време госпожица Олдън?
И Клайд сега разбра, че Мейсън навярно има предвид някакви геометрически или математически съображения, с които възнамерява да установи неговата виновност. Той веднага изостри вниманието си и погледна към Джефсън. Същевременно не виждаше начин как би могъл да сложи Робърта по-далече. Беше казал, че тя не е знаела да плува. Не трябваше ли тя да бъде по-близо до лодката, отколкото той? Положително. Без да мисли, глупаво, напосоки, той се хвана за мисълта, че може би най-добре би било да каже, че тя е била на половината от това разстояние — надали много повече. И го каза. И Мейсън веднага поде:
— Добре, в такъв случай тя е била на не повече от петнадесетина стъпки от вас или от лодката.
— Да, господине. Може би толкова. Тъй мисля.
— Добре тогава, нима искате да кажете, че не сте могли да преплувате това малко разстояние и да я задържите на повърхността, докато стигнете до лодката само петнадесет стъпки по-нататък?
— Ами, както казах, аз бях малко зашеметен, когато излязох на повърхността, а тя размахваше ръце и така пищеше!
— Но пред вас е била лодката, на не повече от трийсет и пет стъпки, все пак прекалено голямо разстояние за една лодка да се отдалечи за толкова време. И нима искате да кажете, че както сте могли да преплувате петстотин стъпки до брега след това, не сте могли да отидете до тази лодка и да я избутате до девойката навреме, за да може тя да се спаси? Тя е размахвала ръце, за да се задържи и да не се удави, нали?
— Да, господине, но аз бях объркан в първия момент — мрачно се оправда Клайд с чувството, че очите на всички съдебни заседатели и всички хора в залата са приковани към него — и… и… — напрежението на насоченото към него общо подозрение и недоверие го потискаше с огромна сила, самообладанието почти му изневери и той се колебаеше и запъваше — … и, предполагам, не съм се сетил достатъчно бързо какво да правя. Освен това ме беше страх, че ако се приближа до нея…
— Зная. Духовен и нравствен страхливец — каза подигравателно Мейсън. — Освен това много бавно мислещ, когато за вас е изгодно да се забавите, и бързо мислещ, когато ви е изгодно да избързате. Така ли?
— Не, господине.
— Добре тогава, щом не е тъй, кажете ми следното, Грифитс: защо, след като сте излезли от водата малко след това, вие сте имали достатъчно присъствие на духа да спрете и да заровите този триножник, преди да тръгнете през гората, а когато въпросът е бил да я спасите, сте се объркали и не сте могли да направите нищо? Как сте могли да станете така спокоен и пресметлив в същия миг, когато сте стъпили на суша? Какво можете да кажете за това?
— Ами… ъ-ъ… аз ви казах, че след това ми стана ясно, че не можех да направя нищо друго.
— Да, всичко това ни е известно. Но не си ли давате сметка, че се иска доста хладнокръвие след толкова паника във водата, за да се забавите в такъв момент и да вземете такава предпазна мярка: да заровите триножника? Как е станало, та сте могли да мислите тъй трезво за това, а да не помислите нищо за лодката само няколко минути по-рано?
— Ами… но…
— Вие не сте искали тя да остане жива въпреки мнимия ви душевен прелом! Не е ли така? — закрещя Мейсън. — Не е ли това черната, печална истина? Тя се е давила, както сте искали тя да се удави, и вие просто сте я оставили да се удави! Не е ли така?
