— А сега — продължи Мейсън, като отиде бързо до масата и се върна с фотоапарата, между капака и обектива на който бяха заклещени две косъмчета на Робърта, сложени там от Бърли; той го протегна на Клайд — вземете този апарат. Той е ваш, макар и да се заклехте, че не е… и погледнете тези два косъма там. Виждате ли ги? — И той тикна апарата на Клайд, сякаш искаше да го удари с него. — Те са се заклещили там, предполага се, по времето, когато сте я ударили толкова леко, че сте й нанесли всички тези рани по лицето. Можете ли да кажете на съдебните заседатели дали тези косми са нейни, или не?
— Не мога да кажа — съвсем безсилно отговори Клайд.
— Какво казахте? Говорете по-високо. Не бъдете чак толкова голям духовен и нравствен страхливец. Нейни ли са, или не?
— Не мога да кажа — повтори Клайд, но дори без да ги погледне.
— Погледнете ги. Погледнете ги. Сравнете ги с тези другите. Ние знаем, че те са нейни. А вие знаете, че тези в апарата са нейни, нали? Не ставайте толкова гнуслив. Вие често сте докосвали косата й, когато е била жива. Тя е умряла. Те няма да ви ухапят. Са ли тези два косъма… или не са… същите, както тези тук… за които знаем, че са нейни същите на цвят… същите на пипане… по всичко? Погледнете! Отговаряйте! Са ли, или не са?
Но при този натиск въпреки протестите на Белнап Клайд се видя принуден да ги погледне, а след това и да ги пипне. Но все пак отговори предпазливо:
— Не бих могъл да кажа. Наглед и на пипане малко си приличат, но не мога да кажа.
— Не можете, а? Дори и след като знаете, че когато сте й нанесли този жесток, подъл удар с апарата, тези два косъма са се заклещили и останали там.
— Но аз не съм й нанасял никакъв подъл удар — настоя Клайд, като гледаше Джефсън — и не мога да кажа.
Той си повтаряше, че няма да допусне този човек така да го тормози, но в същото време чувстваше, че губи сили и му прилошава. А Мейсън, тържествуващ, ако не за друго, поне заради психологическия ефект, сложи апарата и кичура коса обратно на масата и забеляза:
— Добре, тук са дадени достатъчно показания, че тези два косъма са били в апарата, когато е бил намерен във водата. А сам вие се заклехте, че е бил във вашите ръце, преди да падне във водата.
Той се поспря да измисли нещо друго — някоя нова подробност, с която да помъчи Клайд, и започна отново:
— Грифитс, във връзка с вашето отиване на юг през гората, в колко часа стигнахте до Тримилевия залив?
— Към четири сутринта, струва ми се, тъкмо преди да съмне.
— И какво правихте оттогава до тръгването на парахода?
— А, просто ходих насам-натам.
— В Тримилевия залив?
— Не, господине… малко преди селището.
— Предполагам, в гората сте чакали градът да се събуди, та да не биете толкова много на очи. Така ли беше?
— Ами чаках да изгрее слънцето. Освен това бях уморен, седнах и малко си починах.
— Спахте ли добре и имахте ли приятни сънища?
— Бях уморен и мъничко поспах… да.
— А откъде сте знаели толкова много за парахода и всичко за Тримилевия залив? Да не сте се запознали с всички тези данни предварително?
— Ами по ония места всички знаят за парахода от Шарон до Тримилевия залив.
— О, тъй ли? А някаква друга причина?
— Ами когато търсехме място, където да се оженим, ние и двамата го видяхме — досети се да отговори Клайд, — но не видяхме да има дотам влак. Линията е само до Шарон.
— Но сте забелязали, че е на юг от Голямата чапла?
— Ами да… мисля, че забелязах — отговори Клайд.
— И че този път западно от Ловната хижа води на юг към Тримилевия залив покрай долната част на Голямата чапла?
— Ами когато стигнах там, забелязах, че има някакво шосе или пътека, но не го взех за редовен път.
— Разбирам. Защо тогава, когато сте срещнали тези трима мъже в гората, вие сте им задали въпроса колко далече е до Тримилевия залив?
— Не ги попитах това — отговори Клайд, както Джефсън го бе научил. — Попитах ги дали знаят някакъв път до Тримилевия залив и колко е далече дотам. Не знаех дали това е пътят, или не.
— Добре, но това не отговаря на показанията им тук.
— Ами за мен няма значение какво са казали в показанията си, все едно — аз ги попитах това, което ви казах току-що.
— Струва ми се, че според вас всички свидетели са лъжци, а вие сте единственият честен човек тук… Така ли е? И когато стигнахте в Тримилевия залив, не се ли отбихте някъде да закусите? Трябва да сте били гладен, нали?
— Не, не бях гладен — отговори простичко Клайд.
— Искали сте да се махнете от това място, колкото можете по-скоро, така ли е било? Било ви е страх, че тези трима мъже може да отидат до Голямата чапла и като чуят за госпожица Олдън, да разправят, че са ви видели, нали?
— Не, не беше така. Но не ми се оставаше по ония места. Аз вече казах защо.
— Разбирам. И след като сте отишли в Шарон, където сте се чувствали малко по-сигурен — малко по-надалеч, — там, без да губите време, сте си хапнали, нали? Там яденето ви се е усладило, нали?
— Как да ви кажа. Пих чаша кафе и ядох един сандвич.
