Той направо трепереше, когато кряскаше всичко това, и Клайд, пред същата лодка, отново видя очите и чу виковете на Робърта, когато тя потъваше, с цялата им прочувствена и ужасяваща сила, и се дръпна и сви на стола си — тълкуването на Мейсън бе тъй близко до случилото се в действителност, че той изтръпна. Защото никога, дори пред Джефсън и Белнап, не беше признал, че когато Робърта падна във водата, не е искал да я спаси. Затаил истината, неизменно бе настоявал, че е искал, но всичко се случило тъй бързо и той бил така зашеметен и уплашен от нейните викове и ръкомахания, че не успял да направи нищо и тя потънала.
— Аз… аз исках да я спася — измънка той с побеляло лице, — но… но… както казах, бях зашеметен… и… и… и…
— Нали знаете, че лъжете! — извика Мейсън, като се надвеси още повече над него, вдигнал нагоре силните си ръце, навъсил гневно и застрашително обезобразеното си лице като разкривен образ на някаква отмъстителна Немезида или фурия. — Че вие умишлено и с коравосърдечно коварство сте оставили тази нещастна девойка да умре, когато сте могли да я спасите така лесно, както сте преплували петдесет от онези петстотин стъпки, за да спасите себе си? — Защото сега вече бе уверен, че знае как точно Клайд е погубил Робърта, понеже в това го убеждаваше нещо в държането и изражението на подсъдимия и бе твърдо решил да го изтръгне от него, стига да може. И макар Белнап да беше мигновено скочил на крака с възражението, че обвинението злепоставя неговия клиент в очите на съдебните заседатели, че той фактически има правото и иска анулирането на процеса (искане, което съдията Объруолцър отхвърли), все пак Клайд успя да отговори, но съвсем плахо и малодушно:
— Не! Не! Не съм! Аз исках да я спася, но не можах.
Обаче цялото му държане, както всички съдебни заседатели и забелязаха, беше на човек, който всъщност не казва истината, който действително е пълен духовен и нравствен страхливец, за какъвто го представяше Белнап, но — което беше още по-лошо, — наистина виновен за смъртта на Робърта. В край на краищата — питаше се всеки от съдебните заседатели, докато го слушаше — защо не е могъл да я спаси, щом е имал достатъчно сили, за да изплува на брега след това… или поне да доплува до лодката и след това да й помогне да се хване за нея?
— Тя тежеше само стотина фунта, нали? — продължаваше трескаво Мейсън.
— Да, мисля, че толкова.
— А вие, колко тежахте вие по онова време?
— Към сто и четирийсет — отговори Клайд.
— И един сто и четирийсетфунтов мъж — изсмя се подигравателно Мейсън, като се обърна към съдебните заседатели — го е страх да се доближи до слабо, болно, едва стофунтово момиче, което се дави, защото можело да се хване за него и да го повлече надолу! И със съвършено здрава лодка, достатъчна да издържи трима или четирима души, само на петнайсет или двайсет стъпки от него! Как ви се вижда това?
И за да го подчертае и да даде възможност да се запечата по-добре, той извади от джоба си голяма бяла кърпа и чак след като си избърса врата, лицето и ръцете, защото бяха съвсем мокри от неговото емоционално и физическо напрежение, се обърна към Бъртън Бърли и каза:
— Можете да се погрижите да изнесат лодката, Бъртън. Тя няма да ни трябва поне за известно време.
И четирима служители веднага я изнесоха.
Тогава, като се поуспокои, той отново се обърна към Клайд и започна:
— Грифитс, вие доста добре познавахте цвета и каква е на пипане косата на Робърта Олдън, нали? Бяхте достатъчно близки с нея.
— Познавам цвета й или мисля, че го познавам — сепнато отговори Клайд: болезнени тръпки, почти забележими външно, го обхванаха при тази мисъл.
— И каква е била на пипане също, нали? — настоя Мейсън. — В онези дни, когато много сте я обичали, преди да се появи госпожица X., трябва да сте я докосвали достатъчно често.
— Не знам дали съм я докосвал, или не — отговори Клайд, доловил погледа на Джефсън.
— Добре, горе-долу. Трябва да знаете дали е била груба или тънка, мека или остра. Това знаете, нали?
— Беше мека, да.
— Добре, ето ви един кичур от нея — добави той повече за да измъчи Клайд, отколкото заради нещо друго, да му изхаби нервите, отиде при масата си, където лежеше някакъв плик и извади от него дълъг кичур светлокестенява коса. — Не прилича ли на нейната коса? — Той рязко го поднесе на Клайд, който стреснат и уплашен се отдръпна от него като от нещо нечисто и опасно, обаче в следващия миг се помъчи да се овладее и бдителните очи на съдебните заседатели забелязаха всичко. — О, не се бойте — язвително го успокои Мейсън. — Това е само косата на покойната ви възлюблена.
Потресен от това обяснение и забелязал любопитните погледи на съдебните заседатели, Клайд го взе в ръка.
— Наглед и на пипане прилича на нейната коса, нали? — продължи Мейсън.
— Ами поне изглежда като нейната — отговори Клайд с треперещ глас.
