— Спомняте ли си: в едно от тези писма до вас, на които вие изобщо не сте отговорили. — Тук Мейсън извади едно от първите седем писма и прочете: — „Чувствам се разтревожена и несигурна за всичко, макар и да се мъча да потисна това чувство, сега, след като си имаме план, и ти ще дойдеш да ме вземеш, както ми обеща.“ Кажете, точно какво е имала тя предвид, когато е писала „сега, след като си имаме план“?
— Не знам, освен ако е мислила за това, че ще дойда да я взема и временно да я заведа някъде.
— Не да се ожените за нея, разбира се.
— Не, не съм казвал такова нещо.
— Но веднага след това, в същото писмо тя казва: „Като тръгнах, вместо да отида направо у дома, реших да се отбия в Хоумър да се видя със сестра си и зетя си, понеже сега не съм сигурна кога ще ги видя пак, а толкова много искам да ме видят като почтена жена или да не ме видят повече изобщо.“ Кажете, какво според вас е разбирала тя под тези думи „почтена жена“? Да живее някъде потайно и неомъжена и да роди дете, а вие да й пращате по малко пари и след това, може би, да се върне и да минава за неомъжена и невинна или за омъжена и овдовяла… или какво? Не смятате ли, че се е виждала омъжена за вас, поне за известно време, та детето да има име? Този „план“, който тя споменава, не може да е предвиждал нещо по-малко от това, нали?
— Ами може тя да го е виждала така — отвърна уклончиво Клайд. — Но аз никога не съм й казвал, че ще се оженя за нея.
— Тъй, тъй… ще оставим това настрана за малко — твърдоглаво продължи Мейсън. — Но да вземем това… — и той зачете от десетото писмо: „За теб няма да е много трудно да дойдеш няколко дена по-рано, отколкото си имал намерение, нали, скъпи? Дори и да трябва да минем с малко по-малко пари, аз съм сигурна, че ще можем, поне докато съм с теб, вероятно не повече от шест или осем месеца. Аз се съгласих да те пусна да си вървиш след това, както знаеш, стига да поискаш. Умея да бъда много пестелива и икономична. Сега няма друг изход, Клайд, макар зарад теб и да бих искала да има.“ Какво според вас значи всичко това: „пестелива и икономична“ и да ви пусне да си отидете след осем месеца? Да живее в мебелирана стая и вие да идвате да я виждате веднъж на седмица? Не бяхте ли се съгласили в действителност да заминете с нея и да се ожените, както, изглежда, мисли тя тук?
— Не знам, освен ако е мислила, че ще може да ме накара, навярно — отговори Клайд и всичките дървари, земеделци и съдебни заседатели засумтяха и подигравателно се заподсмиваха, тъй разгневени бяха от израза „да ме накара“, който самият Клайд като че ли не осъзна. — Аз никога не съм се съгласявал да се оженя.
— Освен ако тя успееше да ви накара. Значи, това е било вашето отношение, а, Грифитс?
— Да, господине.
— И вие ще се закълнете в това тъй лесно, както в каквото и да е друго?
— Ами аз съм се заклел в това.
И сега Мейсън, както Белнап, Джефсън и самият Клайд, почувстваха острото презрение и гняв, което повечето от присъстващите бяха изпитвали към него от самото начало, да се надига и да разтърсва всички. Те изпълваха залата. А Мейсън имаше пред себе си колкото пожелае часове, за да посяга и избира напосоки от масата показания, само и само да подиграва, тормози и измъчва Клайд. Така и сега, като прегледа бележките си, които Ърл Нюком бе подредил ветрилообразно на масата за негово удобство, той започна наново:
— Грифитс, в показанията ви тук вчера, при разпита, воден от вашия защитник господин Джефсън — Джефсън саркастично се поклони, — вие говорихте за този душевен прелом, настъпил у вас, след като сте се срещнали отново с Робърта Олдън в Ютика и Фонда през юни, тъкмо когато сте тръгнали на това пътешествие към смъртта.
Клайд каза „Да, господине“, преди Белнап да има време да възрази, но адвокатът успя да настои „пътешествие към смъртта“ да се промени на „пътешествие“.
— Преди да отидете с нея там горе, вие вече не сте я обичали колкото преди. Така ли е било?
— Не толкова, колкото я обичах по-рано… точно така, господине.
— А колко дълго, откога и докога точно наистина сте я обичали, преди да сте я разлюбили, искам да кажа?
— Ами… от първата ми среща с нея до запознанството ми с госпожица X.
— Но не и след това?
— О, не мога да кажа, че съвсем съм я разлюбил след това. Донякъде я обичах… доста много, предполагам… но все пак не толкова, колкото преди. Струва ми се, че това беше повече съжаление, а не друго.
— Това ще рече, чакайте да видим то е било между първи декември до края на април или май… не е ли било тогава?
— Около това време мисля… да, господин прокурор.
— Добре, през това време, от първи декември до първи април или май, вие сте били в близки отношения с нея, така ли?
— Да, господине.
— Макар и да не сте я обичали толкова много.
— Ами че… да, господине — отговори Клайд със слабо колебание, а провинциалистите потръпнаха и заизвиваха вратове, щом се заговоря за престъпната любовна връзка.
