— Не се отчайвай много-много. Не е тъй лошо тук. Поне помещението е добро: дето се вика, имаш си покрив над главата.
Отнякъде долетя смях.
Но Клайд, твърде много ужасен и отчаян, за да говори, погледна печално стените, вратата, сетне китаеца, който, застанал мълчаливо до вратата, пак беше впил очи в него. Страшно! Страшно! И те приказваха ей така помежду си и заговаряха така фамилиарно един непознат! Не помисляха колко е злочест, колко ново му е всичко, колко го плаши — какъв ужас трябва да изпитва. Но пък защо ли ще смятат един убиец смутен или нещастен? Най-лошото от всичко беше, че те са разсъждавали тук след колко ли време ще го докарат, което значеше, че им е известно всичко за него. Дали ще го закачат… или ще го дразнят… или ще го измъчват, докато не го накарат да прави каквото те искат? Ако Сондра или някой друг от всичките му познати можеше да го види или да си го представи в този му вид тук… Боже!… Пък утре ще дойде и родната му майка.
А после, подир един час, с настъпването на вечерта, висок, мъртвешки бледен тъмничар, по-приятен наглед със своята униформа, тикна тенекиена табла с храна през отвора във вратата. Храна! За него тук. И този жълт, дръглив китаец отсреща взе своята. Кого ли е убил? Как? А после свирепо стържене на тенекиените табли в разните килии! Звуци, които напомняха по-скоро хранене на диви зверове, отколкото на хора. А някои от тях дори и приказваха, докато ядяха и стържеха по таблите. На Клайд му се повдигаше.
— Да му се не види! Цяло чудо е, че тия мърлячи в готварницата не са могли да измислят нещо друго, освен студен боб, пържени картофи и кафе.
— Пък и кафето тая вечер… божичко!… Да ви кажа, в затвора на Бъфало…
— Хайде, затваряй си устата — чу се от друг ъгъл. — Достатъчно много сме слушали за затвора в Бъфало и за чудесните манджи. Все нямаш апетит за следобедната закуска тук, както ми се вижда.
— И все пак — продължи първият глас, — като си помисля за там, трябва да са били доста хубави. Поне така ми се струва сега.
— Ах, Рафърти, млъкни най-после — обади се нов глас.
След това някой, изглежда пак Рафърти, каза:
— Добре де, само малко ще си почина след това… и тогава ще повикам шофьора и ще поизляза да се разходя. Въздухът трябва да е чудесен тая вечер.
Сега заговори друг, дрезгав глас:
— Стига с твоята болна фантазия. Знаеш, живота си бих дал за една цигарка. А после да изиграя едни карти.
„Нима те играят тук на карти?“ — помисли си Клайд.
— Предполагам, понеже Розенстайн не можа да спечели изборите за кмет тука, няма да играем.
— Казваш „няма“, а? — Тези думи очевидно принадлежаха на Розенстайн.
Вляво от Клайд, в съседната килия, един глас се обади на минаващия пазач тихо, но все пак ясно доловимо:
— Псст! Още ли няма нищо от Олбъни?
— Няма нищо, Хърмън.
— Нито писмо, а?
— Няма никакво писмо.
Гласът прозвуча много напрегнато, много възбудено, много измъчено, след това — мълчание.
След миг от друга, по-далечна килия долетя глас като от сетните дълбини на ада, които може да стигне човешка душа, преливащ от пълно, неизразимо отчаяние:
— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!
И тогава от по-горната редица друг глас:
— О, господи! Пак ли ще започне тоя селяк? Не мога да издържа. Господин надзирател! Господин надзирател! Не можете ли да му дадете нещо приспивателно на тоя?
И още веднъж гласът от долната редица:
— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!
Клайд скочи, стиснал юмруци. Нервите му бяха изопнати като готови да се скъсат струни. Убиец! Може би пред прага на смъртта. Или скърби за нещо ужасно, каквато е и собствената му съдба. Той стенеше, както самият Клайд, поне мислено, толкова често бе стенал там в Бриджбърг. Да плаче така! Боже! А трябва да има и други.
И ден след ден, нощ след нощ ще чува това пак без съмнение, докато, може би… кой знае… освен ако… Но не! О, не! Не сам той… дано не… не и неговият ден. О, не! Цяла година трябва да мине, преди това да може да се случи… нали така му каза Джефсън. Може и две години. Но все пак!… След две години!!! Усети, че го втриса, само като помисли, че дори след такъв кратък срок от две години…
Оная другата стая! И тя е някъде тук. Тая стая е свързана със затвора. Той го знае. Има някаква врата. Води при оня стол.
И ето пак гласа, както преди:
— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!
Клайд се хвърли на леглото и запуши уши с ръцете си.
