„Домът на смъртта“ в тоя затвор бе една от ония глупави постройки и учреждения, плодове на човешката неотзивчивост и тъпота, за която в общи черти никой не можеше да бъде държан отговорен. Цялостният й план и вътрешен ред бяха рожби на редица основни законодателни постановления, последвани от решения и наредби, отговарящи на прищевките и измислените от различните директори нужди, докато най-после (постепенно и без никой от тях да бе вложил във всичко това нещо, което да заслужава името „мисъл“) там се бяха насъбрали и се прилагаха всевъзможни ненужни и всъщност своеволни жестокости или безсмислени и убийствени изтезания, каквито би могъл да си представи човек. И то с тая цел, щото човек веднъж осъден от съдебни заседатели, да бъде принуден да изтърпи не само онази смърт, отредена му от присъдата, но и стотици други преди това. Защото разпределението на самото помещение, както и правилникът, който уреждаше живота и поведението на затворниците, бяха достатъчни да ги подложат силом на тия изтезания.
Това бе помещение от камък, бетон и стомана, тридесет на петдесет стъпки, със стъклен покрив на около тридесет стъпки от пода. Предполагаше се то да превъзхожда по-стария и по-лош „Дом на смъртта“, с който още бе свързано с врата и беше разделено на длъж от широк коридор, по протежението на който на приземния етаж имаше дванадесет килии, осем на десет стъпки всяка, разположени по шест една срещу друга. А над тях още един етаж, известен като галерия, по пет килии от двете страни.
Обаче през средата на тоя главен коридор минаваше друг, по-тесен, който разделяше по равно долните килии и водеше в единия си край към онова, което се знаеше като „Старият дом на смъртта“ (където сега се приемаха само посетителите на осъдените), а в другия край — към стаята за екзекуции, където беше електрическият стол. Две от килиите на долния коридор — тия на пресечката с по-тесния коридор — гледаха към стаята за екзекуции. Двете килии, срещуположни на съответните ъгли, гледаха към коридора, който водеше в „Старият дом на смъртта“ или онова, което сега, с доста голямо пресилване на въображението, можеше да се нарече приемна на смъртниците, където те можеха два пъти седмично да се видят с пряк сродник или адвокат. Но с никой друг.
В „Старият дом на смъртта“ (сегашната приемна), където килиите все още съществуваха и съставяха неразделна част от реда за посещенията, те бяха в една редица и само от едната страна на коридора и предотвратяваха любопитното разглеждане на един осъден от друг, с телена мрежа отпред и зелени транспаранти, които можеше да се дръпнат пред всяка от тях. Защото в по-далечното минало при всяко пристигане или заминаване на нов смъртник, когато излизал на всекидневната си разходка или отивал на баня, или в края на краищата го извеждали през желязната вратичка на западната страна, където била стаята за екзекуции, тия транспаранти винаги се дръпвали. Другите не бивало да го виждат. И въпреки всичко „Старият дом на смъртта“ тъкмо поради това внимание и дискретност, съпроводени обаче с крайно усамотение, бе по-сетне сметнат за безчовечен и затова бе изграден този, според мнението на загрижените и състрадателни власти, по-нов и по-хубав „Дом на смъртта“.
В него разбира се, нямаше такива тесни и мрачни килии, както в стария, където таваните бяха ниски и условията непоносими, докато в новия таванът бе висок, помещенията и коридорите ярко осветени и всяка килия не по-малка от осем на десет стъпки. Но за разлика от старото помещение те се отличаваха с огромното неудобство на непреградените, да не кажем, вече лишени от завеси врати.
Освен другото поместването на затворниците на два такива етажа, както тук, налагаше на всеки осъден да понася ужасните прояви на всичките злобни, болезнени или напълно пропаднали и отчаяни типове около себе си. Никакво уединение. Денем — ярка светлина, лееща се през сводестия стъклен покрив високо над стените. Нощем — ослепителни, големи по размер и мощност електрически крушки, заливащи с блясък всяко кътче и пролука в отделните килии. Никакво уединение, никакви игри освен карти и шашки — единствените, които можеше да се играят, без затворниците да бъдат пуснати от килиите. Книги, вестници — разбира се, за всички, които можеха да четат или да изпитат удоволствие от тях при тия обстоятелства. И посещения — по правило сутрин и следобед — на католишки свещеник и по-нередовно на равин и пастор, всеки от които предлагаше съчувствието и молитвите си на желаещите да ги приемат.
