Но проклятието на това място се състоеше не в предимствата му, каквито и да бяха те, а въпреки тях в непрекъснатото общуване, както всеки можеше да види, с хора, чийто дух сега бе изтерзан и обезличен от мисълта за приближаващата смърт, която за мнозина бе толкова близо, че я усещаха като ледена ръка на челото или рамото си. И никой — колкото и да се перчеше — не можеше да устои без някаква форма на умствено или физическо израждане. Унинието, напрежението, непонятният страх и отчаянието, които се носеха като вятър или лъх, потискаха или терзаеха ту едного, ту другиго. Те се изливаха най-неочаквано в ругатни, въздишки, дори сълзи, в „молби за някаква песен — за бога!“ — или в най-непреднамерени или неочаквани викове и стенания.
И нещо още по-лошо, пораждащо може би най-угнетителната и сломяваща покруса тук — напречният коридор, водещ от „Старият дом на смъртта“ от едната страна до стаята за екзекуции — от другата. От време на време — уви, колко често! — той се превръщаше в сцена или естрада поне за част от трагедията, която толкова редовно се разиграваше тук: последното действие, екзекуцията.
Защото по тоя коридор отвеждаха осъдения в последния ден на живота от по-добрата килия в новата сграда, където може да е лежал цяла година или две, в стара в бившия „Дом на смъртта“, за да може да прекара сетните си часове в усамотение, макар и да трябва въпреки всичко в последния момент да се върне по стъпките си по тоя по-тесен напречен коридор, където всички можеха да го видят — по смъртния си път към стаята за екзекуции в другия му край.
Също така всеки път, когато водеха някого на свиждане с адвокат или роднина, той трябваше да мине по средния коридор до тоя по-тесен и по него да отиде в „Старият дом на смъртта“, където го слагаха в килия, заградена на две стъпки разстояние с телена мрежа, между която и самата килия трябваше да седи надзирател, докато затворникът и неговият посетител (жена, син, майка, дъщеря, брат, адвокат) разговарят, и да слуша всичко. Никакви ръкостискания, никакви целувки, никакво приятелско докосване — дори и никаква интимна дума, която да не чуе надзирателят. А когато най-сетне за някого дойдеше съдбоносният час, всеки затворник — бил той злобен или простодушен, чувствителен или с груб нрав, неволно или преднамерено — беше принуден да чува, ако не и да вижда, последните приготовления; преместването на осъдения в една от килиите на „Стария дом на смъртта“, последната и може би придружена с ридания среща с майка, син, дъщеря, баща.
Никой не беше помислил нито при проектирането, нито при създаването на правилника за ненужните и незаслужени мъчения на довежданите тук не за да бъдат незабавно екзекутирани — в никой случай, — а по-скоро, за да бъдат задържани, докато висшите съдилища разгледат правотата на техните обжалвания.
Отначало, разбира се, Клайд почти не забелязваше всичко това. Колкото за първия ден, той вкуси само една капчица от всички тия прелести. А за да облекчи или утежни бремето му, още на другия ден към обед дойде майка му. Като не й позволиха да го придружи, тя беше останала да се посъветва за последен път с Белнап и Джефсън, а също да напише пълно описание на впечатленията си във връзка със заминаването на сина си (тия вълнуващи, незаличими впечатления!). И макар много да й се искаше да си намери стая някъде близо до затвора, още с пристигането си в Обърн отиде в канцеларията и след като представи заповед от съдията Объруолцър и молба от Белнап и Джефсън, в която те ходатайстваха да й се даде за начало поне едно свиждане насаме с Клайд, получи позволение да види сина си в съвсем друга стая, а не в „Старият дом на смъртта“. Защото самият директор вече беше чел за нейните постъпки и себеотрицание и му беше интересно да види не само нея, но и Клайд.
Но тъй неочаквано и изумително променилият се вид на Клайд тук дотолкова я потресе, че почти не можа да проговори при влизането му, дори и след като го позна — колко бледи, сиви бяха бузите му, колко мрачен и напрегнат погледът. Главата му остригана! Това облекло! И тая ужасна сграда с железни порти и резета и дълги коридори с униформени пазачи на всеки завой!
За миг тя се сепна, затрепери и малко остана да загуби свяст от напрежение, макар и да беше влизала преди в много и по-големи затвори — в Канзас сити, Чикаго, Денвър, — и раздавала брошури, чела проповеди и предлагала услугите си във връзка с всичко, което би могла да направи. Но това… това! Собственият й син! Широките й яки гърди бурно се надигаха. Тя погледна и обърна едрия си широк гръб, за да скрие за мъничко лицето си. Устните и брадичката й трепереха. Тя затършува в чантичката си за носна кърпа и същевременно полугласно заповтаря:
— Боже мой… защо ме изостави?
Но още докато го казваше, си помисли: не, не, той не бива да я види така. Нима е редно да се държи така и със сълзите си да го прави по-малодушен? И все пак въпреки силната си воля не можа да спре веднага и продължи да плаче.
