А Клайд, като видя това, въпреки взетото решение да се държи и да каже нещо утешително и ободряващо на майка си, замънка:
— Не бива, мамо. Божичко, не бива да плачеш. Зная, че ти е тежко. Но всичко ще се оправи. Положително ще се оправи. Не е чак толкова лошо, колкото го мислех. — Но вътрешно си каза: „О боже, колко е лошо!“
А госпожа Грифитс додаде гласно:
— Бедното ми момче! Обичното ми момче! Но ние не бива да падаме духом. Не бива. Не бива. „И ще те избавя от примката на нечестивия.“ Господ не е изоставил нито теб, нито мен. И няма да ни изостави, сигурна съм в това. „Той ме води при тихи води.“ „Той укрепва душата ми.“ Трябва да се уповаваме на него. Освен това — добави тя живо и делово, за да ободри Клайд, пък и себе си — нали вече направих постъпки за обжалване. Адвокатите ще се погрижат още тая седмица. Ще подадат жалба. А това значи, че делото ти не може дори да бъде преразгледано по-рано от една година. Просто бях поразена да те видя така. Разбираш ли, не съм била подготвена за такова нещо. — Тя изправи рамене, вдигна глава и успя смело, макар и пресилено, да се усмихне. — Директорът тук, изглежда, е много добър, но все пак някак си, когато те видях ей сега…
Тя си избърса очите, влажни от тая неочаквана и страхотна буря, и за да отвлече себе си, както и него, заговори за предстоящата си неотложна работа. Господа Белнап и Джефсън й дали такива надежди тъкмо преди да тръгне. Тя била в кантората им и те заръчали и тя, и той да не губят смелост. А сега щяла да чете сказки, и то веднага, и скоро щяла да набави средства. О, да. И господин Джефсън щял да дойде да го види тия дни. Не бивало в никой случай да смята, че са изчерпали всичките възможности на съдилищата. Съвсем не. Прочетената му присъда положително щяла да бъде отменена и делото насрочено за ново разглеждане. Този процес бил фарс, както сам той знае.
Що се отнася до нея, щом си намери стая близо до затвора, ще отиде при най-видните пастори в Обърн да види дали не ще може да си осигури някоя черква, или две, или три, в които да говори и да защитава неговата кауза. След ден-два господин Джефсън ще й изпрати някои сведения, които би могла да използва. А след това в други черкви в Сиръкюз, Рочестър, Олбъни, Скинектъди — всъщност в много други градове на изток, — докато събере необходимата сума. Но няма да го остави. Ще идва да го види поне веднъж седмично и ще му пише през ден, а може би и всеки ден, ако има време. Ще говори с директора. Затова той не бива да се отчайва. Предстои й много и тежка работа, разбира се, но господ ще я ръководи във всичко, което предприеме. Сигурна е в това. Не е ли вече проявил своята блага и чудотворна милост?
Клайд трябвало да се моли за нея и за себе си. Да чете пророк Исаия. Да чете псалми — двадесет и втория, петдесетия, деветдесетия, всеки ден. Също пророк Авакум. „Има ли прегради срещу ръката господня?“ И после, след още сълзи, една безкрайно прочувствена и покъртителна сцена, тя най-сетне успя да си отиде, а Клайд, разтърсен до дъното на душата от толкова много мъка, се върна в килията си. Неговата майка. И на тая възраст… и с толкова малко пари… тя ще тръгне да обикаля и ще се мъчи да събере парите, необходими за спасяването му. А в миналото той се е отнасял към нея толкова лошо… както му ставаше ясно.
Той седна на крайчеца на леглото и стисна главата си с двете ръце, а в същото време отвън желязната врата се затвори и пред госпожа Грифитс остана само една самотна стая и изпитанията на предстоящата обиколка със сказки… Госпожа Грифитс се спря, съвсем не толкова сигурна или убедена във всичко, което бе разправяла на Клайд. Положително господ ще й помогне. Трябва да й помогне! Нима я беше изоставил някога досега… съвсем? А сега… тук… в най-тежкия й час, най-тежкия час за сина й!… Нима ще я изостави?
Тя спря за миг на малкия паркинг оттатък затвора и загледа високите сиви стени, стражевите кули с въоръжени пазачи в униформа, зарешетените прозорци и врати. Затвор! И нейният син беше сега вътре — още по-лошо, в този заграден и тесен дом на смъртта! И обречен да умре на електрическия стол. Освен ако… освен ако… Но не, не… това не бива да се случи! Тази апелация. Парите за нея. Трябва да се заеме с това веднага — не да размишлява, да се вайка, да се отчайва. О, не! „Мой щит и моя закрила.“ „Моя светлина и моя сила.“ „О, господи, ти си моята сила и спасение. В теб е упованието ми.“ След това избърса още веднъж очите си и добави:
— Вярвам, о, господи. Помогни ми в неверието ми.
Така госпожа Грифитс ту се молеше, ту плачеше, докато вървеше нататък.
