Ето защо освен заплащането на личните си разноски тук госпожа Грифитс бе буквално принудена да тегли все нови суми от единствения си сега източник на приходи. Това беше ужасно, ако се имаше предвид бедственото положение на Клайд… но все пак нали тя трябваше да се поддържа някак си във всяко отношение, за да спечели победа? Едва ли можеше да изостави и мъжа си, за да помага само на Клайд.
И въпреки всичко (с течение на времето слушателите й ставаха все по-малко и по-малко, докато най-после се събираха не повече от шепа хора и приходът едва покриваше разноските) в края на краищата тя успя да сложи настрана хиляда и сто долара.
Тъкмо по това време, в момент на крайна тревога, Франк и Джулия й телеграфираха, че ако иска да види Ейса още веднъж, няма да е зле да се върне вкъщи незабавно. Бил много зле и нямало надежда да оцелее. И тогава, изправена пред заплашващите я няколко беди и след като единственото, което можеше да направи за Клайд, бе да го посещава веднъж или дваж седмично (в зависимост от ангажиментите й), тя побърза да се посъветва с Белнап и Джефсън и да им изложи крайните си затруднения.
Тези господа, разбрали, че всичките хиляда и сто долара — това, което бе събрала досега — ще бъдат дадени на тях, в изблик на човечност я посъветваха да се върне при мъжа си. Положително Клайд нямало да е зле засега, като се има предвид, че те разполагат с цяла година или най-малко десет месеца, докато се наложи да подадат документите и протоколите по делото. Освен това вероятно ще мине още една година, докато се стигне до решение. А без съмнение дотогава тя ще успее да събере остатъка от таксите за апелацията. Или ако не успее… е, тогава… пак… (като видяха колко е изнурена и отчаяна по това време) няма защо да се тревожи. Фирмата „Белнап и Джефсън“ ще се погрижи интересите на сина й да бъдат добре защитени. Двамата ще подадат молба за апелация и ще направят възражение… и ще направят всичко необходимо, за да осигурят на сина й безпристрастно разглеждане на делото в съответния срок.
Освободила се от това тежко за душата бреме и след две последни посещения при Клайд, при които го увери в твърдото си решение да се върне колкото може по-скоро, щом Ейса възстанови силите си и тя намери начин да събере пари за такова завръщане, госпожа Грифитс замина, но за съжаление разбра, щом се озова пак в Денвър, че не е тъй лесно да възстанови здравето на мъжа си без никакви средства.
А в същото време Клайд остана да си размишлява и да се примирява колкото може с един свят, който в най-добрия случай представляваше своеобразен ад от духовни злини, над който, както над ада на Данте, можеше да се напише: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“
Каква безотрадност! Какво бавно и все пак изгарящо психическо терзание! Очевидният ужас и угнетение — непрекъснато и неотклонимо — на всички, които въпреки своята смелост или страх, въпреки показната си смелост или истинско безразличие (имаше и такива) бяха принудени да мислят и да чакат. Защото сега във връзка с тази най-безсърдечна и жестока форма на затворнически живот той беше в постоянна психическа, ако не и физическа близост с двадесет други осъдени престъпници с различен нрав и от различни националности, всеки от които като Клайд се беше поддал на някакъв гняв, страст или мъка, присъщи нему или дължащи се на обстоятелствата. Извършили убийство — това духовно и физическо избухване, този краен изход или заключителен епизод, преживели ужасите и изтощението на душевната и съдебната борба и поражението — всичко тъй сходно с преживяното от него, — сега те се виждаха откъснати от света — зазидани — в една или друга от тези двадесет и две железни клетки и чакаха… чакаха какво?
Колко добре го знаеха те! И колко добре го знаеше той! И тези гръмогласни изблици на ярост и отчаяние или молитви от време на време. А друг път какви ругатни, мръсни или груби закачки, или разкази, отправени към всички, или непристоен смях, или въздишки и стонове в онези късни часове, когато изнемогващият дух, след като се е борил за малко тишина, би трябвало да получи кратка почивка за тялото и душата.
Във вътрешния двор за разходка, отвъд далечния край на дълъг коридор, два пъти дневно, по за няколко минути всеки път, между десет сутринта и пет следобед, извеждаха затворниците на групички по пет-шест души да подишат свеж въздух, да походят, да направят малко гимнастика или да потичат и да поскачат, ако това по им харесва. Но винаги под бдителните погледи на достатъчен брой надзиратели, за да се справят с тях, в случай че се опитат да вдигнат някакъв бунт. Там започнаха от втория ден да водят и Клайд ту с едни осъдени, ту с други. Но отначало той хранеше дълбоко убеждение, че не би могъл да взима участие в тези обществени прояви, докато другите, въпреки очакващата ги участ, излизаха с явно удоволствие.
