Двамата чернооки италианци със зловещ вид, единият от които убил момиче поради това, че не искало да се омъжи за него; другият ограбил своя тъст, а след това го убил и се опитал да изгори трупа му, за да се сдобият той и жена му с пари! И едрият Лари Донахю — главест и широкоплещест, с големи крака и ръце, служил някога в експедиционен корпус, — който, изхвърлен от работа като нощен пазач в една бруклинска фабрика, причакал нощем надзирателя, дето го уволнил, и го убил на едно празно място, но не бил достатъчно предпазлив и изгубил военен медал, който в края на краищата го издал и помогнал да го заловят. Клайд научи всичко това от странно равнодушните, затворени и все пак като че ли дружелюбни надзиратели, които денонощно двама по двама пазеха тези килии и се сменяваха на всеки осем часа. И полицаят Райордан от Рочестър, който убил жена си, понеже решила да го напусне, а сега сам той трябваше да умре. И Томас Моурър, младият „фермер“ или ратай, какъвто беше всъщност, когото Клайд беше чул да стене първата вечер — човек, който убил господаря си с вила и който трябваше скоро да умре, както Клайд научи: Томас крачеше все покрай стената, с наведена глава, с ръце на гърба — груб, як, недодялан, около тридесетгодишен мъж, който имаше вид на толкова сломен и измъчен човек, че никой не би го сметнал за способен да измъчва и убива. Клайд му се чудеше — каква ли е истинската му вина?
После Милър Никълсън, адвокат от Бъфало, може би към четиридесетгодишен, висок, строен и с налагаща се външност, изтънчен интелектуален тип, за когото никога не бихте казали, че е убиец — също както и за Клайд, — но който въпреки всичко бе осъден за това, че отровил много богат старец, а след това се опитал да присвои богатството му. И все пак, поне както се струваше на Клайд, във външността и маниерите му нямаше нищо, което да подсказва, че е толкова лош — учтив и любезен човек, който, като забеляза Клайд още на първата сутрин след пристигането му тук, се доближи и попита: „Страх ли ви е?“ Но с такъв мил и съчувствен тон, че Клайд го чу и разбра, макар и да стоеше объркан, скован и почти без да смее да помръдне… да мисли. И въпреки това настроение и защото се чувстваше безвъзвратно загубен, отговори:
— Като че ли да.
Но щом го изрече, се зачуди защо го е казал (такова малодушно признание), а сетне, понеже у този човек имаше нещо ободряващо, съжали, че го е казал.
— Вие се казвате Грифитс, нали?
— Да.
— А моето име е Никълсън. Не се плашете. Ще свикнете. — Той сполучи да се усмихне с весела, макар и бледа усмивка. Но неговите очи… в тях нямаше същото изражение — те не се усмихваха.
— Мисля, че не ме е страх — отговори Клайд в опита да промени първото си прибързано и неволно признание.
— Вижте, така е по-добре. Дръжте се. Всички тук трябва да се държим, иначе всички ще полудеем. По-добре подишайте свободно. Или походете бързо. Ще се почувствате по-добре.
Той се отдалечи на няколко крачки и започна да прави гимнастически упражнения за ръцете. Клайд остана на мястото си и си повтаряше почти на глас — толкова потресен бе още: „Всички тук трябва да се държим, иначе ще полудеем.“ Това беше вярно, както видя и почувства след първата вечер. Ще полудее наистина. Може би измъчен до смърт от принудата да бъде свидетел на тези ужасни и напълно съсипващи — за всекиго от тях, — надвиснали над тях трагедии. Но колко ли време ще трябва да търпи това? Колко дълго ще може да търпи?
В течение на един-два дена обаче той откри, че не всичко в този „Дом на смъртта“ е точно така — не всичко е само ужас, поне външно. Той беше всъщност — и въпреки надвисналата над всекиго от тях смърт — средище на закачки, шеги и насмешки, дори игри, гимнастика и представления — всевъзможни състезания по умение или спорове на всички възможни теми — от смъртта до липсата на жени, поне такива теми, каквито позволяваше общото ниско равнище на умственото им развитие.
В повечето случаи, щом свършеше закуската, между тези, които не бяха повикани на разходка с първата група, започваше игра на шашки и карти, двете игри, които се играеха — не с комплект пионки или тесте карти между групите, пуснати от килиите, като един от вечно присъстващите надзиратели снабдяваше двамата играещи затворници с по една шахматна дъска, но без пионки. Те не бяха необходими. След това единият съобщаваше първия си ход: „Местя от G2 на D1“ — всички квадрати бяха номерирани в едната посока с букви, в другата с цифри. Ходовете бележеха с молив.
Тогава вторият играч, след като отбележеше този ход на своята дъска и обмислеше значението му за неговото общо положение, извикваше: „Аз местя от D7 на E5.“ Ако някои други от останалите в килиите решеха да се присъединят към играта — било на едната страна, било на другата, — всеки от тях също получаваше дъска и молив, щом изразеше това желание. Тогава Малчо Бристъл, който искаше да помага на „Холандеца“ Суигорт, можеше да се обади:
— Не бих го направил това, Холандец. Чакай малко, има един ход, по-добър от тоя.
