Ето я сега екзекуцията! Ударил бе часът на смъртта. Това беше сигналът. В килиите мнозина от онези, които от страх или разкаяние, или вродени религиозни убеждения бяха почувствали нужда от вяра, която да ги защити или утеши, стояха на колене и се молеха. Сред останалите някои само крачеха или мърмореха. А трети се провикваха от време на време в неудържим пристъп на ужас.
Що се отнася до Клайд, той бе изтръпнал и онемял. Почти лишен от способността да мисли. Те ще убият този човек там, в другата стая. Този стол… този стол, от който толкова много го беше страх през цялото време, е там… толкова близо сега. Но пък неговият час, както му казаха Джефсън и майка му, е още толкова далечен… ако изобщо… ако изобщо някога настъпи… ако изобщо… някога…
Но ето други звуци. Някакво ходене насам-натам. Някъде се хлопва врата на килия. После явно вратата, която води от „Старият дом на смъртта“ в това помещение, се отваря… защото се чува глас… няколко гласа, още неясни. Сетне друг глас, малко по-ясно, сякаш някой се моли. Това издайническо тътрене на крака, докато някакво шествие минава по този коридор.
— Господи, помилуй! Исусе Христе, помилуй!
— Дева Марио, преблага Богородице, майко на милостта, свети архангел Михаиле, застъпи се за мен, ангеле хранителю, моли се за мен!
— Пресвета Богородице, моли се за мен; свети Йосифе, моли се за мен! Свети Амброзий, моли се за мен…
Това беше гласът на свещеника, който придружаваше обречения и четеше ектения. Но пък той не бил вече с ума си, както казваха. Ала не беше ли това неговият глас, дето мърмореше? Точно тъй. Клайд го позна. Беше го чувал твърде много напоследък. А сега ще отворят другата врата. Той ще погледне през нея… този обречен човек… който толкова скоро ще умре… ще види онова… тази качулка… тези ремъци. О, той вече знае всичко за тях, макар че може би никога не ще ги сложат на него.
— Сбогом, Кутроне! — Това беше дрезгав, пресеклив глас от някоя близка килия, Клайд не можеше да разбере от коя. — Върви в по-добър свят от тоя!
И тогава се чуха други гласове:
— Сбогом, Кутроне. Бог да те пази… макар и да не говориш английски.
Шествието отмина. Тази врата се затвори. Той е вътре сега. Те го пристягат с каишките без съмнение. Питат го има ли да каже още нещо — него, който вече не е с ума си. Сега положително каишките са вече стегнати. Качулката дръпната надолу. След миг, след миг положително…
И тогава, при все че Клайд не го знаеше, нито го забеляза в момента, светлините в помещението, както и в целия затвор, изведнъж примигнаха: поради глупост или недомислие една и съща мрежа даваше ток за смъртните наказания и за осветлението на това и всички други помещения. И веднага един глас се провикна:
— Ето го на! Това е то! Сега е свършил вече.
И втори глас:
— Да, простил се е с живота, нещастникът!
А после, след може би една минута, второто примигване, траещо може би тридесетина секунди, и най-сетне трето.
— Ето на̀… това е краят сега.
— Да. Сега той вече знае какво има на другия свят.
След това — тишина, мъртво смълчаване, само по някоя молитва, мърморена тук и там. Но Клайд бе изстинал и трепереше от някаква треска. Не смееше да мисли, камо ли да заплаче. Ето как ставала тази работа. Дръпнаха завесите. А след това… след това. Вече го нямаше. Тези три примигвания на лампите. Положително това са били електрически удари.
И след всичките тези молитви по цели нощи! Тези стенания! Това блъскане на главата в земята! И само до преди една минута той бе жив… мина оттук. Но сега е мъртъв. А някой ден сам той… сам той!… Как може да бъде сигурен, че няма да е? Как може?
Той се тресеше и тресеше, легнал по лице на леглото си. Надзирателите дойдоха и дръпнаха завесите — толкова сигурни и уверени в живота си, сякаш няма смърт на този свят. След това ги чу да приказват — не на него, той се беше държал много затворено досега, а на някои други.
Бедният Паскуале! Цялата тази работа със смъртното наказание не била правилна. Директорът мислел така. Те също. Директорът правел постъпки за премахването му.
Но този човек! С неговите молитви! И сега го няма. Килията му там е празна и в нея ще сложат друг… за да загине и той после. Някой… мнозина като Кутроне, като самия него… са лежали в тази килия… на това легло. Клайд седна… премести се на стола. Но той… те… са седели и на него… също. Той се изправи — и веднага се отпусна пак на леглото. „Боже! Боже! Боже! Боже!“ — възкликна той наум — не на глас — и все пак не много по-различно от този другия, който така ужасно го измъчи през първата нощ след пристигането му и който още бе тук. Но и той щеше да си отиде. И всички тези други… и сам той може би… освен ако… освен ако…
Клайд преживя смъртта на първия осъден.
