И така продължаваше със закачки, псувни, смях, спорове, според промените в късмета и трудностите на играта. Същото ставаше и с картите. Всеки участник си стоеше в килията и пак играта имаше същия успех.
Но Клайд не обичаше карти и не харесваше тези дълги часове подигравки и груби разговори. В тях имаше за него (с изключение на приказките само на един човек — Никълсън) прекалено много неприлични, дори вулгарни изрази, които не му допадаха. Но Никълсън го привличаше. Започваше да му се струва след известно време, след няколко дена, че този адвокат — присъствието и общуването с него през часовете на разходка, когато се случеха да бъдат в същата група — може да му помогне да понесе всичко това. Той беше най-интелигентният и най-порядъчен човек тук. Всички бяха толкова различни, понякога мълчаливи, а в повечето случаи тъй мрачни, груби или затворени.
Но после, и то не повече от седмица след идването му тук — тъкмо когато благодарение на интереса му към Никълсън започваше да се чувства поне малко по-сигурен, — дойде екзекуцията на Паскуале Кутроне, италианец, осъден за това, че убил брат си, който се опитал да прелъсти жена му. Той беше в една от най-близките до напречния коридор килии, както Клайд разбра след идването си, и почти се беше побъркал от угнетение. Във всеки случай него винаги го оставяха в килията, когато извеждаха другите в групи по шест на разходка. Но колко ужасно бе изпосталялото му лице, когато Клайд минаваше край килията и понякога надзърташе вътре — лице, разделено на три надлъжни части от две бразди — бръчките на затворническата мъка, които водеха от очите до ъгълчетата на устата.
От деня, когато Клайд пристигна, Паскуале беше започнал денонощно да се моли. Защото още преди това бил уведомен за приблизителната дата на смъртното наказание, някъде през текущата седмица. А след това започна да пълзи нагоре-надолу в килията по ръце и колена, да ближе пода и да целува краката на разпънатия на кръста пиринчен Христос, който му бяха дали. Освен това при него непрекъснато идваха брат и сестра, току-що дошли от Италия, заради което в определени часове го водеха в „Старият дом на смъртта“. Но, както всички си шепнеха, умствено Паскуале бе в състояние, в което не можеха да му помогнат никакви братя и сестри.
Цяла нощ и цял ден, когато не беше на свиждане, той пълзеше насам-натам и се молеше и онези, които се мъчеха да четат, за да убият времето, бяха принудени да слушат мърморените от него молитви и тракането на броеницата, на която отмяташе безбройните си „Отче наш“ и „Аве Мария“.
И макар да се чуваха гласове, които от време на време се обаждаха: „О, боже господи… да беше заспал поне за мъничко!“, той все продължаваше и продължаваше. И непрестанното чукане с главата в пода, когато се молеше, докато най-после настъпи съдбовният ден преди смъртта му, когато отведоха Паскуале от килията му тук в друга оттатък в „Старият дом на смъртта“ и където, до другата сутрин, както Клайд сетне научи, да могат да идват за последно сбогом, ако имаше кой да дойде. Оставяха му също и няколко часа да приготви душата си за нейния създател.
Но какво странно състояние обзе тази нощ всички в това зловещо помещение! Малцина ядоха нещо вечерта, както личеше по изнасяните табли. Възцари се мълчание, а след това полугласните молитви на тези, които не бяха толкова далече от съдбата на Паскуале, както им беше известно. Един италианец, осъден за убийство на банков пазач, изпадна в истерия, разпищя се, запрати стола и масата в килията срещу решетките на вратата, раздра на късчета чаршафите на леглото и се опита да се удуши, докато не го хванаха и отведоха в килия в друга част на сградата, за да бъде прегледан дали не е полудял.
А другите, в цялото това възбуждение човек можеше да ги чуе как крачат, мърморят или викат на пазачите да направят нещо. Що се отнася до Клайд, както не беше преживял или си представял подобна сцена, той буквално се тресеше от страх и ужас. Цялата последна нощ в живота на този човек той лежа на леглото си и се бори с видения. Ето как изглеждаше, значи, смъртта тук: хората се молеха, плачеха, загубваха разума си… а смъртоносният процес съвсем не забавя своя ход, въпреки целия ужас. Вместо това, в десет часа, за да умирят всички останали, им донесоха студена вечеря, но никой не яде освен китаеца в килията срещу Клайд.
А после, в четири на другата сутрин, надзирателите, натоварени със зловещата задача, минаха тихо по главния коридор и дръпнаха тежките зелени завеси, с които бяха снабдени килиите, тъй че никой да не види съдбоносното шествие, което трябваше да се върне по напречния коридор от „Старият дом на смъртта“ до стаята за екзекуции. Но въпреки всичко Клайд и всички други се събудиха и седнаха на леглата си при този звук.
