Междувременно обаче състоянието на Ейса оставаше сериозно и минаха цели четири месеца, преди да може пак да сяда, а госпожа Грифитс да помисли за подновяване на сказките си. Но тогава общественият интерес към нея и към съдбата на сина й бе значително намалял. Никой денвърски вестник не пожела да финансира още едно нейно отиване срещу каквито и да било услуги. А хората от околността, където бе извършено престъплението, си спомняха за госпожа Грифитс и сина й много ясно и що се отнасяше до нея — със съчувствие, за него обаче, от друга страна, мислеха, че е вероятно виновен в този случай и съответно наказан за престъплението; че би било по-добре делото да не се апелира или ако се апелира, апелацията да бъде отхвърлена. Тези виновни престъпници с вечните им апелации!
А Клайд в „Дома на смъртта“ преживяваше все нови и нови екзекуции, макар и да откриваше за свой неизменен ужас, че никой никога не можеше да свикне на такова нещо; земеделският ратай Моурър за убийството на бившия си работодател; полицаят Райордан за убийството на жена си (а какъв чудесен, снажен човек беше той само една минута преди смъртта!); а после, преди края на месеца, отиде китаецът, когото кой знае по каква причина държаха толкова дълго (и без да каже дума на прощаване никому, макар и да беше добре известно, че знае някоя и друга английска дума). А след него Лари Донахю, войникът от експедиционния корпус, който гръмогласно се провикна тъкмо преди да се затвори зад него вратата:
— Сбогом, момчета. Бъдете щастливи!
А след него пак… о, това беше тъй тежко, толкова близко до самия Клайд… така съсипващо за силите му при мисълта, че ще трябва да влачи това непоносимо съществуване без… не друг, а Милър Никълсън! След пет месеца, през които можеха да се разхождат заедно и да си говорят, и от време на време да се обаждат един на друг от килиите си, и Никълсън беше започнал да го съветва кои книги да чете, беше му дал и един много важен съвет във връзка с делото му при апелация… или в случай на преразглеждане, а именно: да се бори с всички средства против допускането на писмата на Робърта като веществено доказателство, поне не и в този им вид, както са, на това основание, че емоционалната им сила ще пречи на съдебните заседатели, където и да се състои процесът, спокойно и безпристрастно да разгледат съдържащите се в тях съществени факти и вместо да се представят писмата в сегашния им вид, да бъдат извлечени от тях само фактите и това извлечение, само то, да бъде представено на съдебните заседатели.
— Ако вашите адвокати сполучат да убедят апелативния съд в правотата на това искане, положително ще спечелите делото.
И Клайд веднага, като поиска свиждане с Джефсън, изложи това внушение пред него и го чу да му казва, че е разумно и че той и Белнап положително ще го включат в молбата за апелация.
Но не дълго след това надзирателят, като заключи вратата му на връщане от двора, кимна към килията на Никълсън:
— Следващият е той. Не ти ли каза? След три дена.
Изведнъж Клайд се сви — новината му подейства като леден, смразяващ полъх. Понеже тъкмо се прибираше от двора, където двамата се бяха разхождали и приказвали за друг затворник, току-що докаран — унгарец от Ютика, осъден за това, че изгорил любовницата си в пещ и сетне си признал: огромен, груб, мургав, неук мъж с лице като на грозните фигури по готическите катедрали. И Никълсън каза, че е положително повече животно, отколкото човек. Но нито дума за себе си. Само след три дена. И той можеше да се разхожда и разговаря, като че ли нищо няма да се случи, макар според надзирателя да му е било съобщено предишната вечер!
На другия ден пак същото — той се разхождаше и говореше, като че нищо не се бе случило, гледаше към небето и дишаше въздуха. А неговият другар Клайд, твърде разстроен и трескав, твърде потиснат от страхопочитание и ужас, след като бе мислил за това цяла нощ, не можеше да каже нито дума и само мислеше: „И той може да се разхожда тук! И да бъде тъй спокоен! Що за човек е той?“ И изпитваше огромно благоговение и отмалялост.
На другата сутрин Никълсън не излезе, а остана в килията си и се зае да унищожава куп писма, които беше получавал от много места. А към пладне се обади на Клайд, който беше през две килии от неговата на другата страна:
— Изпращам ви нещо за спомен. — Но нито дума за предстоящия му край.
След това надзирателят донесе две книги: „Робинзон Крузо“ и „Хиляда и една нощ“. Тази вечер преместиха Никълсън от килията му, а на сутринта, преди зори — завесите; същото шествие, минаващо по коридора, което вече беше добре познато на Клайд. Но някак си този път беше по-различно… тъй близко… така жестоко. И когато мина, Никълсън се обади:
— Бог да ви благослови всички. Желая ви да имате късмет и да се отървете.
