И Клайд след това самотен… ужасно самотен. Сега нямаше тук никой, никой, който да му допада. Можеше само да седи и да чете… и да мисли… или да се преструва, че го интересува това, което другите казват, защото не можеше наистина да се интересува от приказките им. Душевният му мир бе такъв, че когато се откъснеше от сполетелите го сега терзания, изпитваше по-голямо влечение към романтиката, отколкото към действителността. Когато изобщо четеше, предпочиташе леки, романтични книги, които описваха някакъв свят, подобен на този, в който би искал да живее, пред всякакво четиво, което и най-малко се доближаваше до жестоката действителност на света вън, да не говорим за самия затвор. Какво ли щеше да стане с него в края на краищата? Беше така самотен! Имаше само писмата от майка си, брата и сестрите. А Ейса не оздравяваше, и майка му все още не можеше да се върне при него — животът беше толкова труден там в Денвър! Майка му търсела някакво богословско училище, където да преподава, докато гледа болния Ейса. Но тя помолила преподобния Дънкан Макмилан, млад проповедник, с когото се запознала в Сиръкюз, когато работила там, да дойде да го споходи. Бил толкова просветен и толкова добър. Тя била сигурна, че ако дойде, ще бъде много полезен за Клайд и ще му бъде яка опора в тези безпросветни и тягостни дни, когато самата тя не може да бъде при него.
Защото, когато госпожа Грифитс за първи път обикаляше черквите и пасторите по тези места да търси помощ за сина си и получаваше твърде малко отвсякъде, беше се запознала с преподобния Дънкан Макмилан в Сиръкюз, където той възглавяваше независима несектантска черква. Беше млад и както самата нея и Ейса, неръкоположен пастор или евангелист, обаче с далече по-ревностен и по-устремен темперамент в религията. По времето, когато госпожа Грифитс се появи на сцената, той вече беше чел много за Клайд и Робърта и беше горе-долу убеден, че с произнесената присъда вероятно е била извършена една справедливост. Обаче голямата й скръб и загриженото търсене на помощ дълбоко го трогнаха.
Сам той беше предан син. Притежаваше високо поетична и емоционална натура, макар и потисната или възвишена в полово отношение, и беше един между многото в този северен край, който бе трогнат и развълнуван от престъплението, в което се предполагаше да е виновен Клайд. Тези високо прочувствени и изпълнени с терзания писма на Робърта! Явно тъжният й живот в Ликъргъс и Билц! Колко често си беше мислил за всичко това още преди да се запознае с госпожа Грифитс. Тези прости и високи добродетели, носители на които очевидно бяха Робърта и семейството й в този романтичен, хубав провинциален свят, от който произхождаха! Без съмнение Клайд беше виновен. А ето ти изведнъж тази госпожа Грифитс, много нещастна и безутешна, която твърди, че син й е невинен. И в същото време този Клайд в неговата килия, обречен на смърт! Дали беше възможно по някакво странно стечение на обстоятелствата да е била допусната съдебна грешка и Клайд да не е толкова виновен, колкото изглежда?
Макмилан имаше изключителен темперамент — беше вглъбен, странен. Един свети Бернар, Савонарола, свети Симеон, Петър Отшелник на днешните времена. Той приемаше живота, мисълта, всичките им форми и всички обществени организации, като слово, израз, дъх божи. Само така. Но все пак оставяше място и за сатаната и злините му — пропъдения Луцифер, кръстосващ по земята. И все пак мислеше за блаженствата, проповедта на планината, за свети Йоан, който право виждаше и тълкуваше Христа и бога. „Който не е с мен, той е против мен, и този, който не събира с мен, той разпилява.“ Странна, силна вглъбена, бурна, милостива и по свой начин прекрасна душа, страдаща от мъчителна жажда за невъзможна справедливост.
В разговорите си с него госпожа Грифитс беше му повтаряла да помни, че и Робърта не е била съвсем невинна. Не е ли грешила със сина й? И как можеше той напълно да я оправдае? Голяма съдебна грешка. Нейният син бе осъден най-несправедливо, и то поради жалостивите и въпреки това романтични и поетични писма на това момиче, които изобщо не е трябвало да се правят достояние на съдебни заседатели мъже. Те не били способни, както тя сега твърдеше, да отсъдят справедливо и по съвест там, където става дума за нещо тъжно във връзка с романтично и хубаво момиче. Тя се уверила в това в мисионерската си работа.
