— Аз ти нося, Клайд, милостта и спасението на твоя бог. Той ме повика и аз дойдох. Той ме изпрати, за да мога да ти кажа, че макар греховете ти да са червени, те ще станат бели като сняг. Макар да са червени като пурпур, ще станат като вълна. А сега нека да поразмишляваме с господа.
Той млъкна и благо загледа Клайд. Топла, младежка, малко романтична полуусмивка заигра на устните му. Харесваше му младостта и изтънчеността на Клайд, който, от своя страна, бе явно очарован от тази изключителна фигура. Религиозен фанатик, разбира се. Но протестантският пастор на затвора не можеше с нищо да се мери с този човек — не беше нито тъй привлекателен, нито можеше така да увлича.
— Казвам се Дънкан Макмилан — каза той — и идвам от Сиръкюз, където се трудя за господа. Той ме изпрати, също както изпрати майка ти при мен. Тя ми разказа всичко, каквото вярва. Аз прочетох всичко, каквото си казал ти. И зная защо си тук. Но дойдох, за да ти донеса духовна радост и отрада. — И той неочаквано цитира псалом дванадесети, стих трети: — „Докога ще измислям кроежи в душата си и ще скърбя в сърцето си денем и нощем?“ Това е псалом дванадесети, стих трети. А ето и друго, което сега ми идва наум и което трябва да ти кажа. И то е от Библията, псалом девети: „И дума в сърцето си: «Няма да се поклатя; от рода в род зло няма да ми се случи.»“ Но ето зло ти се е случило, както виждаш. На всички нас, които живеем в грях, се случва. А ето и още нещо, за което тъкмо се сещам и мога да ти кажа. И то е от псалом девети, стих тридесет и втори: „И дума в сърцето си: «Бог е забравил, скрил е лицето си.»“ А на мен ми е заповядано да ти кажа, че той не крие лицето си. Казано ми е да ти цитирам това от псалом седемнадесети: „В деня на моето нещастие те се дигнаха против мене, ала господ беше моя опора. Той протегна ръка от висинето и ме взе, и извлече ме из многото води; избави ме от силния ми враг и от онези, които ме мразеха и бяха по-силни от мене. Изведе ме той на просторно място и ме избави, защото благоволи към мене.“ Клайд, всичко това са думи, отправени към теб. Те ми идват тук на устата, също като че ли някой ми ги шепне. Аз съм само посредникът, чрез когото тия думи се отправят направо към теб. Посъветвай се със собственото си сърце. Обърни се от сянката към светлината. Да счупим тези окови на мъката и обезсърчението; пропъди тия сенки и тоя мрак. Ти си прегрешил. Господ може и ще ти прости. Покай се. Върни се при тоя, който е сътворил света и бди над него. Той не ще отблъсне вярата ти, не ще пренебрегне молитвите ти. Обърни се към него вътрешно, в стените на тая килия, и кажи: „Господи, помогни ми! Господи, чуй моята молитва! Господи, проясни очите ми!“ Нима мислиш, че няма бог и че той не ще ти отговори? Моли се. В бедата си обърни се към него, не към мен, нито към някой друг. Към него! Моли се! Говори му. Викай го. Кажи му истината и го моли за помощ. Толкова сигурно, както това, че стоя пред теб, стига в сърцето си наистина да се покаеш във всяко зло, което си сторил; истина, истина ти казвам, ти ще го чуеш и ще го усетиш. Той ще те вземе за ръка. Ще влезе в тая килия и в душата ти. Ти ще го познаеш по спокойствието и светлината, които ще изпълнят разума и сърцето ти! Моли се! И ако имаш нужда пак да ти помогна по някакъв начин, да се помоля с теб или да ти направя някаква услуга, да те ободря в самотата ти, трябва само да ме повикаш: пиши ми една картичка. Аз обещах на майка ти и ще направя всичко, каквото мога. Директорът на затвора има адреса ми.
Той каза това със сериозен и убедителен тон и замълча, понеже досега на лицето на Клайд се четеше повече любопитство и удивление, отколкото нещо друго.
И същевременно, понеже Клайд бе толкова млад и във вида му имаше нещо самотно и безпомощно, откакто майка му и Никълсън не бяха до него, Макмилан добави:
— Ще бъде много лесно да ме повикаш всеки миг. Аз имам много верска работа в Сиръкюз, но винаги с радост ще я оставя, когато мога да направя още нещо за теб. — И той се обърна, сякаш за да си отиде. Но Клайд, сега очарован от него, от неговото жизнено, уверено и любезно държане, толкова различно от напрежението, страха и самотността на живота тук, извика:
— О, не си отивайте още! Моля ви, недейте! Много е мило от ваша страна да дойдете да ме видите и аз съм ви много благодарен. Майка ми писа, че може да дойдете. Виждате ли, тук е много самотно. Не съм мислил много за това, което ми казахте, може би защото не съм се чувствал толкова виновен, колкото ме мислят някои. Но немалко съм съжалявал за станалото. И положително всеки тук си плаща доста за миналото. — Погледът му беше много печален и напрегнат.
И Макмилан, дълбоко трогнат за първи път, веднага отговори:
