— Клайд, не се измъчвай. Аз ще дойда пак да те видя най-много след една седмица, защото сега виждам, че имаш нужда от мен. Не искам от теб да се молиш, защото те мисля виновен за смъртта на Робърта Олдън. Аз не зная. Не си ми казал. Само ти и господ знаете какви са твоите прегрешения и скърби. Но зная, че имаш нужда от духовна помощ, и бог ще ти я окаже… о, в пълна мяра. „Господ ще бъде прибежище за угнетения; прибежище в час на бедствие.“
Той се усмихна, като че сега наистина бе обикнал Клайд. И Клайд, усетил това и заинтригуван, отговори, че нямал засега нищо, каквото да му каже, освен той да обади на майка му, че е добре, и може би да я поуспокои малко, ако може. Писмата й били много тъжни, както му се струва. Тревожела се твърде много за него. Освен това сам той не се чувствал чак толкова добре — бил малко отпаднал и разтревожен тези дни. Че кой нямало да бъде в неговото положение? Наистина само да можел да постигне душевно спокойствие с молитви, с радост щял да се моли. Майка му винаги го карала да се моли, но трябвало да си признае, че досега, за съжаление, не се е вслушвал много в съвета й. Имаше много потиснат и мрачен вид — лицето му отдавна бе придобило биещата на очи затворническа бледост.
И преподобният Дънкан, вече много трогнат от състоянието му, отговори:
— Е, не се тревожи, Клайд. Положително ще се сдобиеш с просветление и мир. Сигурен съм в това. Виждам, че имаш Библия тук. Отвори я на псалмите, където искаш. Петдесетия, деветдесетия, двадесет и втория. Отвори на Евангелието от Йоана. Препрочитай го пак и пак. Мисли и се моли — мисли за всичко около теб, за луната, звездите, слънцето, дърветата, морето, за собственото ти биещо сърце, за тялото ти и силата, — и се питай кой ги е направил. Откъде са дошли? И тогава, ако не можеш да си го обясниш, запитай се дали този, който е направил тях и теб — който и да е, какъвто и да е, където и да е, — не е достатъчно силен и мъдър, и добър, за да ти помогне, когато имаш нужда, да ти дари светлина и мир и да ти посочи пътя, когато имаш нужда. Само се запитай кой е създателят на цялата тая безспорна действителност. И тогава запитай него, твореца на всичкото, да ти каже как и какво да правиш. Не се съмнявай. Само го питай и ще видиш. Питай нощем, денем. Сведи глава, моли се и ще видиш. Истина ти казвам, той не ще те изостави. Аз зная, защото имам тоя мир.
Той загледа Клайд убедително, сетне се усмихна и си отиде. А Клайд, облегнал се на вратата на килията, се замисли. Създателят! Неговият създател! Създателят на света!… Питай и ще видиш!…
И въпреки всичко все още не го напускаше това негово пренебрежение към религията и плодовете й — непрекъснатите, но безплодни молитви и проповеди на баща му и майка му. Нима ще се обърне към религията сега само защото е в безизходица и е подплашен, както тези другите? Да се надява, че не. Поне не така.
И все пак настроението, пък и темпераментът на преподобния Дънкан Макмилан — младостта, силата, убедеността и драматичността на младата му снага, лице, очи — ту интригуваха, ту трогваха Клайд, както никой проповедник или пастор в целия му живот досега. Бе заинтересуван, привлечен, омагьосан от вярата на този човек, независимо от това дали веднага или изобщо някога… когато и да било… ще може да се проникне с такова упование, с каквото явно бе проникнат този човек.
Личното убеждение и силата на такъв човек като преподобния Дънкан Макмилан, макар и в известен смисъл да беше нещо много познато за Клайд, което само допреди осемнадесет месеца не би го трогнало в никакво отношение (понеже цял живот беше свикнал на нещо подобно), все пак тук, при тези обстоятелства, му подейства по-другояче. Хвърлен в затвора, откъснат от света, принуден от ограниченото във висша степен естество на живота в този „Дом на смъртта“ да търси утеха или облекчение в собствените си мисли, Клайд, както и всеки друг, попаднал в такава обстановка, ще не ще, трябваше да се посвети на миналото, настоящето или бъдещето. Но да се размишлява за който и да е момент от миналото, бе тъй тежко! То пареше и изгаряше. А сегашното (непосредствената среда), както и бъдещето със смъртния страх от онова, което положително щеше да се случи, ако апелацията не сполучеше, бяха еднакво страшни за будното му съзнание.
