И тогава последва това, което неизменно следва по петите всяко измъчвано съзнание. От нещо, което буди у него ужас или омраза, но за което знае или чувства, че е неизбежно, то търси убежище в онова, на което може да се надява или поне да си го мечтае. Но на какво може да се надява, за какво може да мечтае? Поради новото внушение, направено от Никълсън, едно преразглеждане на делото бе всичко, което можеше да се очаква, и в този случай, при положение че го оправдаят, би могъл да замине някъде надалеч… в Австралия… или Африка… или Мексико, или някое такова място, където, под друго име, забравил старите си познанства и стремежи по отношение на живота във висшите обществени кръгове, който съвсем доскоро го беше привличал, би могъл да започне някакво ново дребно съществуване. Но пътя на тези изпълнени с надежди мечти, разбира се, преграждаше смъртоносен призрак — отказът на апелативния съд да разреши преразглеждането на делото. Защо не… след решението на тези съдебни заседатели в Бриджбърг? А после, както в онзи сън, в който се беше обърнал да бяга от кълбо змии и се бе озовал пред тичащи насреща носорози с по два рога, той се изправяше пред това ужасно нещо в съседната стая — този стол! Този стол! Неговите каишки и електрическите удари, от които така редовно примигваха лампите в това помещение. За него бе непоносима мисълта да влезе там… когато и да било. Ами ако апелацията бъде отказана? Не! Би искал да не мисли повече за това.
Но пък освен за това, за какво друго можеше да мисли? Тъкмо този беше въпросът, който до момента, когато дойде преподобният Дънкан Макмилан с неговия призив да се обърне направо и (както той твърдеше) успешно към създателя на всичко живо, беше непрекъснато измъчвал Клайд. А то… колко просто било решението!
„Дадено ви е да познаете мира божи“ — настояваше Макмилан, като цитираше думите на апостол Павел, а след това изречения от посланията до коринтяните, галатяните, ефесяните, та да покаже колко лесно е то, стига Клайд да повтаря и да се моли, както той иска от него, да познае и да се наслади на този „мир, който превишава всякакъв разум“. Той бил в него и навсякъде около него. Трябвало само да го потърси; да изповяда слабостите и грешките на душата си и да се покае. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или ако поиска риба, ще му даде змия.“ Така цитираше той, красиво и ревностно.
И въпреки всичко Клайд виждаше пред себе си винаги примера на баща си и майка си. Какво имаха те? Не беше им помогнало много моленето. Нито пък изглеждаше то да помага или да принася полза, както Клайд забелязваше, на другите осъдени, повечето от които се вслушваха в проповедите и молитвите на свещеника, равина или пастора, които идваха всеки ден. Не ги ли отвеждаха въпреки това да ги предадат на смърт, с оплаквания или протести, или полудели като Кутроне, или безразлични? Колкото за самия него, досега всичко това не беше го привличало. Глупости. Фантазии. Какви? Той не можеше да каже. Но ето при него беше привличащият го преподобен Дънкан Макмилан. Кротките му ясни очи. Приятният му глас. Неговата вяра. Тя дълбоко трогваше и привличаше Клайд. Дали можеше… дали можеше? Той беше така самотен, така отчаян, имаше такава голяма нужда от помощ!
Не беше ли също вярно (поученията на преподобния Макмилан му бяха повлияли поне дотолкова), че ако беше водил по-добър живот, ако се беше вслушвал с повече внимание в това, което казваше и на което го учеше майка му, ако не беше ходил в онзи публичен дом в Канзас сити, не беше преследвал Хортензия Бригз по този покварен начин или след това Робърта, ако се беше задоволявал да работи и да пести, както без съмнение правят повечето мъже — дали нямаше да е по-добре, отколкото е сега? Но не съществуваха ли и тези много силни подбуди и желания вътре в него, които бе тъй извънредно трудно да превъзмогне? Беше мислил и за тях, а след това за факта, че те като че ли не тревожат много други хора, като майка му, чичо му, братовчед му и този проповедник. От друга страна, от време на време си помисляше, че може би поради по-голяма нравствена и духовна сила, изправили се пред страсти и желания, равни на неговите, те сполучват да се справят с тях толкова по-добре от него. Може би той само преднамерено се е отдавал на тези други мисли и настроения — както, изглежда, мислеше майка му, Макмилан и почти всички други, които бе чул да говорят от деня на арестуването му.
