Какво значи всичко това? Има ли бог? Дали той се меси в делата на хората, както твърди сега господин Макмилан? Възможно ли е човек да може да се обърне към него или поне към някоя съзидателна сила, в подобен час, след като винаги я е пренебрегвал преди, и да я моли за помощ? Положително човек има нужда от помощ при такива обстоятелства, когато е така самотен, под заповедите и ограниченията на закона — не на човека, а защото тези хора тук, всичките, са само слуги на закона и нищо повече. Но дали тази тайнствена сила ще пожелае да окаже помощ? Дали тя действително съществува и чува молитвите на хората? Преподобният Макмилан твърди, че съществува. Той рече: „Бог е забравил, скрил е лицето си. Но той не е забравил. Не е скрил лицето си.“ А дали това е истина? Има ли нещо вярно в това? Терзан от нуждата от някаква духовна, ако не и материална поддръжка пред лицето на голямата опасност, Клайд правеше сега това, което неизменно прави всяко човешко същество в подобни обстоятелства — търсеше, но по най-обиколен и заплетен и съвсем несъзнателен път присъствието или съществуването поне на някаква свръхестествена личност или сила, която би могла и би искала да го подпомогне по някакъв начин; започваше да се насочва, колкото и незабележимо и подсъзнателно засега, към олицетворяването и придаване на човешки облик на силите, за които нямаше ни най-малка представа освен в рамките на религията. „Небето проглася славата божия и твърдината свидетелства за делата божии.“ Той си спомняше това като надпис в един от прозорците на водената от майка му мисия. И друг, който гласеше: „Защото той е твоят живот и мярката на твоите дни.“ И все пак макар и да е далече от това още, въпреки внезапното си предразположение към преподобния Дънкан Макмилан, нима е сериозно склонен да приеме, че е възможно в каквато да е религия да намери избавление от сегашните си терзания?
А седмиците и месеците се нижеха — преподобният Макмилан идваше редовно, най-малкото веднъж на две седмици, понякога и всяка седмица, разпитваше го как е, изслушваше молбите му, съветваше го относно здравето и душевното спокойствие. А Клайд в желанието да задържи неговото внимание и да не се лиши от посещенията му, постепенно все повече и повече се поддаваше на дружбата и влиянието му. Такава одухотвореност! Такъв красив глас! И винаги цитира такива утешителни неща! „Възлюбени, сега сме чеда божии, но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че когато стане явно, ще бъдем подобни нему, защото ще го видим, както си е. И всеки, който има тая надежда в него, очиства себе си, както е той чист.“
„Че ние пребъдваме в него и той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от своя дух.“
„Защото вие сте скъпо купени.“
„Той ни роди по своя воля чрез словото на истината, за да бъдем като зачатък на създанията му. И всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от отца на светлините, у когото няма изменение, нито сянка от промяна.“
„Приближете се към бога и той ще се приближи към вас.“
Той беше склонен да вярва от време на време, че човек може да добие спокойствие и твърдост — дори помощ, — ако се обърне с молба към тази сила. Така му действаше настойчивостта и усърдието на преподобния Макмилан.
Но този въпрос за покаянието… и с него за изповедта! Но на кого да се изповяда? Разбира се, на преподобния Дънкан Макмилан. Проповедникът като че ли чувстваше нуждата на Клайд да пречисти душата си пред него или някой друг като него — материален и все пак духовен пратеник божи. Но тъкмо там беше бедата. Спираха го всичките лъжливи показания, които беше дал пред съда, върху които почиваше апелацията. Да се отрече от тях сега, и то когато чака насрочването на апелационното дело! По-добре да почака, нали, докато види как ще завърши апелацията.
Но, о, колко низко, притворно, непостоянно, неискрено е това! Като си представи, че някой бог ще си направи труда да се занимава с човек, който се мъчи да се пазари по такъв начин! Не, не. И това не е правилно. Какво ли ще си помисли преподобният Макмилан за него, ако узнае това, дето му минава през ума?
Но пък и този тревожещ въпрос в собствения му разум за истинската му виновност — какви са нейните размери. Наистина няма съмнение, че първо е кроял да убие там Робърта — безкрайно ужасно нещо, както го виждаше сега. Защото, след като цялата обърканост и треска във връзка с копнежа му по Сондра се бяха поуталожили, сега можеше в отделни моменти да разсъждава без отчаяната болка и отрова на умственото състояние, характерно за него по времето, когато се бе намирал в такава непосредствена близост с нея. Тези ужасни, тревожни дни, когато въпреки волята си — както сега го разбираше (защитната реч на Белнап беше му разяснила това), — беше горял в тази безумна треска, която в проявите си не беше далеч от някаква форма на лудост. Прекрасната Сондра! Възхитителната Сондра! Каква магия и жар криеше усмивката й тогава! Дори и сега тази страшна треска не беше преминала съвсем, а само тлееше, обуздана от всичките ужасни неща, случили му се оттогава насам.
