Също така трябва да се каже в негова полза, нали, че никога, при никакви други обстоятелства, нямаше да се поддаде на такава ужасна мисъл или кроеж — да убие някого, да не говорим за момиче като Робърта, — ако не беше така увлечен, направо полудял. Но не бяха ли съдебните заседатели в Бриджбърг отхвърлили този довод? Дали апелативният съд ще отсъди другояче? Боеше се, че не. И все пак не беше ли това вярно? Или той разсъждава съвсем погрешно? Или какво? Не би ли могъл преподобният Макмилан или някой друг, комуто би разказал всичко, да му обясни тези неща? Би искал да му говоря за това… да признае всичко, може би, за да бъде наясно по този въпрос. Нещо повече, съществуваше и фактът, че след като го бе замислил заради Сондра (и ако не някой друг, то господ го знае), не беше съумял да изпълни замисъла си. И това не е било изнесено пред съда, понеже използваната лъжлива форма на защитата не позволяваше да се обясни цялата истина тогава, при все че беше смекчаващо вината обстоятелство, нали… дали преподобният Макмилан ще мисли така? Трябваше да се прибегне до лъжа, както смяташе Джефсън. Но дали това намали истинността на истината?
В този негов безмилостен замисъл, както го виждаше и размишляваше за него сега, се вплитаха различни фази, объркани положения и съмнения, които не можеше да отмине толкова лесно. Може би двата най-лоши момента бяха, първо, когато доведе Робърта до тази точка на езерото — това усамотено място — и така омекна и се озлоби срещу самия себе си заради собствената си неспособност да върши зло, че я уплаши дотам да скочи и да се опита да дойде при него. И това преди всичко я постави в положението да бъде случайно ударена от него и така, поне отчасти, той стана виновен за удара — нали е тъй? — за този убийствен и затова престъпен удар. Може би. Какво ли би казал преподобният Макмилан? А понеже поради този факт тя падна във водата, не беше ли той виновен за падането й? Това бе мисъл, която много го тревожеше сега — нещо, което можеше да му се вмени във вина в цялата работа. Независимо от думата на Объруолцър там в съда за отплуването му от нея — че ако тя е паднала случайно във водата, не е било престъпление от негова страна, ако се предположи, че е отказал да я спаси — все пак, както го виждаше сега и особено ако го свържеше с всичко, което е мислил във връзка с Робърта до този момент, то пак си е било престъпление, нали? Не би ли господ… Макмилан… помислил така? А не подлежи на никакво съмнение, както Мейсън толкова трезво изтъкна пред съда, че е могъл да я спаси. И щеше да я спаси, дума да не става, ако тя беше Сондра… или дори самата Робърта от предишното лято. Освен това страхът, че ще го завлече на дъното, не е бил искрен страх. (Той спореше и разсъждаваше сам със себе си нощем, в леглото, понеже Макмилан го подтикваше да се разкае и да се сдобри с бога.) Да, ще трябва да признае това пред себе си. Щеше решително и мигновено да се помъчи да й спаси живота, ако беше Сондра. А щом е така, ще трябва да го признае… ако изобщо прави признания пред преподобния Макмилан… или пред когото другиго да казва истината… щом вече ще я казва… може би пред цялото общество. Но направи ли веднъж такова признание, няма ли то сигурно и безпогрешно да доведе до осъждането му? А иска ли той да осъди сам себе си сега и да умре?
Не, не, по-добре да почака малко, може би — поне докато апелативният съд се произнесе по делото му. Защо да рискува, щом господ вече знае самата истина? Той наистина, наистина съжалява. Сега вижда колко ужасно е било всичко това — колко мъка и сърдечна болка е причинил освен смъртта на Робърта. Но все пак… все пак… не е ли приятен животът? О, само да може да се отърве! О, само да може да се махне оттук, никога вече да не вижда, нито да чува този страшен ужас, надвиснал сега над него. Бавно настъпващия мрак… бавно идващата зора. Дългата нощ! Въздишките… стоновете. Терзанията ден и нощ, докато му се струваше от време на време, че ще полудее; и може би щеше да полудее, ако не беше Макмилан, който се държеше тъй предано с него — тъй благ, трогателен, а навремени и успокояващ. Би му се искало ей тъй да седне някой ден — тук или другаде, — да му разкаже всичко и да го помоли да каже доколко всъщност е виновен той (ако е изобщо виновен), и ако е, да се помоли за него. От време на време се чувстваше сигурен, че молитвите на майка му и на преподобния Дънкан Макмилан ще му помогнат много повече пред този бог, отколкото всички негови молитви. Някак си не можеше още да се моли. А понякога, когато слушаше да се моли Макмилан, тихо и мелодично, и гласът му стигаше до него през решетката, или когато четеше от посланията до галатяните, солунтяните, коринтяните, струваше му се, че трябва да му разкаже всичко, и то скоро.
