Но дните минаваха, докато най-сетне един ден подир шест седмици, когато все още не казваше нищо за себе си и преподобният Дънкан започваше да се отчайва, че не ще успее да го склони по някакъв начин към истинско покаяние и спасение, получи се писмо или бележка от Сондра. То мина през канцеларията на директора и ръцете на преподобния Престън Гилфърд, протестантския пастор на затвора. Беше без подпис, обаче на хубава хартия и както изискваше правилникът, бе отворено и прочетено. Все пак поради естеството на съдържанието, което се стори и на директора, и на преподобния Гилфърд повече съчувствено и укорно, отколкото друго, и понеже явно, ако не е доказано, бе от тази известна или нашумяла във връзка с делото му госпожица X., след съответно обсъждане те решиха, че на Клайд трябва да се позволи да го прочете, дори че ще бъде много добре да го прочете. Може би щеше да има стойност като урок. Пътят на прегрешилите. И тъй то му бе връчено късно една есенна вечер, след отминаването на дълго и безрадостно лято (скоро щеше да стане година, откакто бе влязъл тук). И той го пое. И макар да беше писано на машина, без дата и адреса на изпращача на плика, а само с нюйоркско клеймо, все пак той усети някак, че може да е от нея. И веднага много се развълнува — толкова, че ръката му леко затрепери. А после го прочете и много дни след това го препрочита безброй пъти:
Клайд,
Това писмо ти се пише, за да не мислиш, че тази, която е била скъпа за теб, съвсем те е забравила. Тя също е много изстрадала. И макар че никога не ще може да разбере как си могъл да постъпиш по този начин, и при все че никога не ще я видиш пак, тя все още изпитва съжаление и съчувствие и ти желае свобода и щастие.
Но никакъв подпис, никаква следа от собствения й почерк. Било я е страх да се подпише, била е вече твърде далече от него духом, за да му съобщи къде се намира. Ню Йорк! Но писмото е могло да бъде пратено откъдето и да е, за да бъде пуснато там. И тя никога не ще му позволи да узнае… никога не ще му позволи да узнае… дори той да умре тук по-сетне, което беше много възможно. Последната му надежда, последната останка от мечтата му изчезна. Завинаги! Това беше като този миг, когато нощта най-после пада върху незабележимия вече отблясък на залеза на запад. Смътна, отслабваща розова ивица… и сетне мрак.
Клайд се отпусна на леглото. Очите му се спряха върху проклетите райета на затворническите дрехи и сивите филцови пантофи. Углавен престъпник! Тези райета! Тези пантофи! Тази килия! Тази несигурна, заплашваща го перспектива, твърде ужасна, за да мисли за нея изобщо! А после това писмо. И тъй това е краят на тази прекрасна мечта! И за това така отчаяно се беше мъчил да се освободи от Робърта — дори бе решил да я убие. Това! Това! Той повъртя писмото, после го задържа неподвижно. Къде ли е тя сега? В кого ли е влюбена? Имала е време да промени чувствата си. Може да е била само малко увлечена в него. А после тези ужасни разкрития във връзка с него са разрушили без съмнение завинаги всякакво чувство към него. Тя е свободна. Красива е… богата. Сега някой друг…
Той стана и отиде при вратата на килията, за да потисне голямата болка. Оттатък коридора, в килията, където бе седял китаецът, сега имаше негър — Уош Хигинз. Беше заклал келнер в ресторант (така казваха), който първо отказал да му сервира, а след това го оскърбил. До него имаше млад евреин. Той убил собственика на бижутериен магазин с цел да го ограби. Но беше съвсем сломен и отпуснат, доведен тук да чака смъртното наказание и по-голямата част от деня седеше на леглото, стиснал глава с двете ръце. Клайд виждаше и двамата от мястото си. Евреинът стискаше главата си, а негърът лежеше на леглото, преметнал крак връз крак, пушеше и пееше:
И тогава Клайд, безсилен да се откъсне от собствените си мисли, се върна обратно.
Осъден на смърт! Той. А писмото е край на всичко, което се отнася до Сондра. Той го чувства. Сбогом. „При все че никога не ще я видиш пак.“ Той се хвърли на леглото — не да плаче, а да си почине — чувстваше се така уморен. Ликъргъс. Четвъртото езеро. Мечото езеро. Смях… целувки… усмивки. Какво беше миналата есен! А сега… една година по-късно!
Но ето… този млад евреин. Имаше някакъв религиозен напев, който той подхващаше, когато душевните му терзания не можеха да понасят повече тишината. И, о боже, колко печален! Мнозина от затворниците се бяха провиквали против него. Но колко подходящ беше той сега.
